И тъмно небето е, и тъжно детето е,

че не спира навън да вали

и гледа отсреща все - обрулени хълмове

с влажни, сънливи очи...

И слънцето няма го, времето хвана го

и скри го във облачна пазва,
а детето, ''голямото'', си гледа коляното
и на раната си сякаш приказва...
Птиците скриха се, в перата им впиха се -
прашинки от лека вихрушка,

цветята покриха се, листата измиха се

и светна гръмотевична крушка...
Детето, през джамове, виждаше храмове -
далечни кирпичени къщи

и каза си рано е, временно само е

и леко лицето намръщи...
Пороят не спираше, път си намираше -
през сухата пръст тъй напукана,

хлапето се взираше, пак се нервираше,

с тъга от очите просмукана...
Дървета без корени, сякаш помолени,

падаха, без да се мъчат...
Но ето надежда, детето поглежда -
на слънцето вижда се лъча...