И тъмно небето е, и тъжно детето е,
че не спира навън да вали
и гледа отсреща все - обрулени хълмове
с влажни, сънливи очи...
И слънцето няма го, времето хвана го
и скри го във облачна пазва,
а детето, ''голямото'', си гледа коляното
и на раната си сякаш приказва...
Птиците скриха се, в перата им впиха се -
прашинки от лека вихрушка,
цветята покриха се, листата измиха се
и светна гръмотевична крушка...
Детето, през джамове, виждаше храмове -
далечни кирпичени къщи
и каза си рано е, временно само е
и леко лицето намръщи...
Пороят не спираше, път си намираше -
през сухата пръст тъй напукана,
хлапето се взираше, пак се нервираше,
с тъга от очите просмукана...
Дървета без корени, сякаш помолени,
падаха, без да се мъчат...
Но ето надежда, детето поглежда -
на слънцето вижда се лъча...
© Никола Борисов Всички права запазени