И пак е сутрин.

За пореден път осъмнали,

не чули приказката на съня,

но благодаря на нощта за мисълта неосъзната.

В стая чу се сутрешният звън.

Дрън-дрън-мрън!

Поисках бързо да се озова отвън,

понеже туй искаше ми се да бе сън.

Ала не, туй беше сутрешният звън на самотата.

Таз възможност за пореден път да осъмна не в моята си стая.

Питам се...?

Свобода или самота бе туй вълнение неясно,

и в пълна с обикновени хора стая,

сънен звън понесе самотата ми.