Денят се снишава и вехне
сред пурпур и пощипващ хлад,
бавно край мен ще полегне
нощта над будния град.
Огньове край мене танцуват,
отдолу главни ме горят;
с морето звездите флиртуват
вълните обсипват със златен прах.
В небето съм котва запратил,
по въжето ù се бързо стремя,
с ловкост на котка достигам
недостъпната горна земя.
Желязо е в мен нажежено,
главата ми е звън от камбана;
момиче лежи несветено
на долната твърд сред цветята.
Коронка в косите ù не виждам
и венче от цветя даже няма,
за кралица я тайно нарочвам,
сред облаците пак си блуждая.
Затова и тук ще поживея
с потъмнелия град в дланта си;
с жар от високото копнея
за най-горещата целувка.
Денят се тайно прокрадва,
а нощта към теб е пролука;
едва с очи те намирам,
обладан от неистова скука.
* * *
После пренасям вълнения
в тихия мир на съня си.
Постигам всички копнения,
нарамил безотчетно върху гърба си.
© Стоян Todos los derechos reservados