15 oct 2015, 21:39

Време

  Poesía
668 0 0
Когато трябваше да бъдем верни –
бяхме,

през иглени уши ни вдяваха,

но оцеляхме.

А бе зелена някак си тревата,

поникваща навярно от Земята...

И се отричахме от себе си –

градивен знак,

че можем нещо повече, на този свят.

Така, животът си превърнали в река,

ни движеше една надежда за брега –

Родината със своя фар далечен,

от собствения си народ отречени.

И мъртвото вълнение от страсти,

свалиха бързо всички светли маски.

Спасителните лодки да хвърлят котва

не успяха,

и в мътните години малцина оцеляха.

Но всички оживели бяхме сякаш мъртви,

защото времето на ангелите свърши...

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Иван Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...