Когато трябваше да бъдем верни –
бяхме,
през иглени уши ни вдяваха,
но оцеляхме.
А бе зелена някак си тревата,
поникваща навярно от Земята...
И се отричахме от себе си –
градивен знак,
че можем нещо повече, на този свят.
Така, животът си превърнали в река,
ни движеше една надежда за брега –
Родината със своя фар далечен, ...