Време
бяхме,
през иглени уши ни вдяваха,
но оцеляхме.
А бе зелена някак си тревата,
поникваща навярно от Земята...
И се отричахме от себе си –
градивен знак,
че можем нещо повече, на този свят.
Така, животът си превърнали в река,
ни движеше една надежда за брега –
Родината със своя фар далечен,
от собствения си народ отречени.
И мъртвото вълнение от страсти,
свалиха бързо всички светли маски.
Спасителните лодки да хвърлят котва
не успяха,
и в мътните години малцина оцеляха.
Но всички оживели бяхме сякаш мъртви,
защото времето на ангелите свърши...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Всички права запазени