Неволно ли се свиква със тъгата,

нарочно се запитвах всеки път,

щом хлопнеше след мен вратата,

прекрачила душата - мойта плът...

Започвах истерично да мълча,

наум да се присмивам на въпроса,

защо ли аз все още се търпя,

такъв - ненаобичан и ядосан?

А после се препъвах в самотата,

и търсех нейде някаква опора.

Най-шумно е сред гробна тишина,

когато даже ехото не ти говори...

Тогава зад прозореца на времето, 

със бясна скорост мислите подреждах, 

а именно, че Бог ме е застрелял, 

от у́пора на своята надежда.

Но вместо да се влея във живота,

аз бавно се снишавах до поезия,

с която вероятно и до гроб

ще боря неугодните ми тези.

А полъхът на хлад непримирим, 

за скъ́таната в мене топлина, 

копнежите издуха яко дим 

през процепа на моята душа. 

И сякаш по съдба предначертано, 

за "Господ да не дава" да се кръстя, 

мен гледат ме очи за обич жадни 

и две ръце, които ме прегръщат... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

30.11.2023