1997 г.
Във мен текат реки,
плетат се в морски възел,
защото ме е страх
да ги напътствам.
Ще се удавя.
Заслужавам.
Ще се спася.
От страх навярно.
Ще плувам.
Колко безхарактерно.
Ще чакам.
За да се оплаквам.
Съдба ли? Ха!
Заслужена е тя.
Нещастие ли?
Пак към тая сметка.
Аз пожелах света,
а той ми се оплези!
Потърсих теб,
а ти умря от страх!
Смях смлях! Ох! Ах!
Да живея? Не смея!
Да умра? Не умея!
Да се боря? Не мога!
За бога!
Дай ръка - ето на,
и денят, и нощта
ми обърнаха гръб.
И се сляха...
И настана една
денонощ на света...
И всички много
се смяха...
© Цвети Пеева Todos los derechos reservados