Възел

1997 г.

Във мен текат реки,

плетат се в морски възел,

защото ме е страх

да ги напътствам.

Ще се удавя.

Заслужавам.

Ще се спася.

От страх навярно.

Ще плувам.

Колко безхарактерно.

Ще чакам.

За да се оплаквам.

Съдба ли? Ха!

Заслужена е тя.

Нещастие ли?

Пак към тая сметка.

Аз пожелах света,

а той ми се оплези!

Потърсих теб,

а ти умря от страх!

Смях смлях! Ох! Ах!

Да живея? Не смея!

Да умра? Не умея!

Да се боря? Не мога!

За бога!

Дай ръка - ето на,

и денят, и нощта

ми обърнаха гръб.

И се сляха...

И настана една

денонощ на света...

И всички много

се смяха...