Любов като откъснат лист
в очите ни топи се.
Дали на две ще разделиш
подкови и копита?
Дали във сенките тежи
кошмарът на мъглата?
А слънцето – епилептик,
се жени за вината.
Но ето – вече идва час,
пресипнали гърлата,
вика неистов да смалят
и да се скрият в чаша.
Сега напразно се хабиш
със опита си жалък,
сълза с вода да разредиш
и да убиеш камък.
© Todos los derechos reservados