Горчат сълзите повече от сутрешно кафе

и няма хапче, с което аз да ги сподавя…

Когато ги докоснеш са меки като кадифе,

но изгарят кожата ми и са като жива лава.

Вулкан задрямал във сърцето е под пара

и разтапя до червено ледения му метал.

Събужда се отново в своя болка стара…

И напомня за момент отдавна изгорял…

Остави ме. Моля те, недей гаси пожара…

Нека там да пламне, в оная сухата трева…

И гледай само отровен бурен как изгаря…

А от пепелта пониква преродена любовта…

Плисни водата океанска лека и студена…

Укроти ме после във вълните от екстаз…

Изгаси гнева ми с леката си морска пяна.

Русалка моя, покажи ми нежната си страст.

И накрая недей забравя да ме целунеш.

Макар безплътен да съм, моля те, ела…

Не ще допусна ти тъжна някога да бъдеш…

Ще те обичам, дори да липсвам във света.