Зимно, изпепеляващо
Горчат сълзите повече от сутрешно кафе
и няма хапче, с което аз да ги сподавя…
Когато ги докоснеш са меки като кадифе,
но изгарят кожата ми и са като жива лава.
Вулкан задрямал във сърцето е под пара
и разтапя до червено ледения му метал.
Събужда се отново в своя болка стара…
И напомня за момент отдавна изгорял…
Остави ме. Моля те, недей гаси пожара…
Нека там да пламне, в оная сухата трева…
И гледай само отровен бурен как изгаря…
А от пепелта пониква преродена любовта…
Плисни водата океанска лека и студена…
Укроти ме после във вълните от екстаз…
Изгаси гнева ми с леката си морска пяна.
Русалка моя, покажи ми нежната си страст.
И накрая недей забравя да ме целунеш.
Макар безплътен да съм, моля те, ела…
Не ще допусна ти тъжна някога да бъдеш…
Ще те обичам, дори да липсвам във света.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
