През заскрежения прозоец
се взирам в зимната мъгла.
Как бих поела към безкрая,
как бих избягала в нощта!
И страх, и студ не ще изплашат
копнеещото ми сърце.
И няма нищо, че не чувствам
измръзналите си ръце.
Луната пълна е изгряла –
Настъпва върколашки час.
Единствен пасажер съм аз
Във сивия трамвай стоманен.
Изпускам спирка... неусетно
в покрайнините на града
пристигам. Нищо тук не свети,
не вижда се жива душа.
Шофьорът, гледам, се намръщи:
"Та сякаш всички са умрели!
Веднъж да се завърна вкъщи...
А вие нагде сте поели?
Приятел ваш ли е в беда,
че тъй сте тръгнали сама?"
Засмях се: "Аз не съм герой.
Какъв неясен блян преследвам?
Аз бягам от живота свой...
но вижте - спирката последна.
Довиждане, благодаря".
И се изгубих във нощта.
Студена лунна светлина
отблясък хвърля по снега.
В мъглив и непрогледен здрач
едничка тя ми е водач.
Не зная колко съм вървяла
във студ, умора, страх и глад,
ала зората засияла
завари ме в съвсем нов град.
За тези хора аз съм никой,
аз също не познавам тях;
и улиците непознати
надежда вдъхват, но и страх.
Предишното ми аз изчезва,
човек съм нов и прероден.
И тъй, като перце олекнала,
посрещам новия си ден.
© Todos los derechos reservados
а в сивотата на трамвая
единствен пасажер съм аз