През заскрежения прозоец

се взирам в зимната мъгла.

Как бих поела към безкрая,

как бих избягала в нощта!

И страх, и студ не ще изплашат 

копнеещото ми сърце.

И няма нищо, че не чувствам

измръзналите си ръце.

Луната пълна е изгряла – 

Настъпва върколашки час. 

Единствен пасажер съм аз

Във сивия трамвай стоманен.

Изпускам спирка... неусетно

в покрайнините на града

пристигам. Нищо тук не свети,

не вижда се жива душа.

Шофьорът, гледам, се намръщи:

"Та сякаш всички са умрели!

Веднъж да се завърна вкъщи...

А вие нагде сте поели?

Приятел ваш ли е в беда,

че тъй сте тръгнали сама?"

Засмях се: "Аз не съм герой.

Какъв неясен блян преследвам?

Аз бягам от живота свой...

но вижте - спирката последна.

Довиждане, благодаря".

И се изгубих във нощта.

Студена лунна светлина

отблясък хвърля по снега.

В мъглив и непрогледен здрач

едничка тя ми е водач.

Не зная колко съм вървяла

във студ, умора, страх и глад,

ала зората засияла

завари ме в съвсем нов град.

За тези хора аз съм никой,

аз също не познавам тях; 

и улиците непознати

надежда вдъхват, но и страх.

Предишното ми аз изчезва,

човек съм нов и прероден.

И тъй, като перце олекнала,

посрещам новия си ден.