25.1 Светът Маяковски – „Пейзаж“

  Туй е Бог, може би,

  в звездното гювечé

  ровещ с дивна

  лъжичка сребриста.

          Вл. Маяковски, „Лунна нощ“ (пейзаж)

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/lunna-nosht-vladimir-mayakovski

  „Заприличала съм на натоварено магаре!“, помисли си ядосано Златина и хвърли тежката раница на койката в килията. „Откъдето и да минем, все някой ми връчва някакъв съд с неизвестно предназначение и ме кара да го пазя и да се грижа за него, без да ми обяснява нищо. Златина-домакиня на вашите услуги! Доживях и затворничка в тъмницата на Смъртта да стана. Искам си пак в Омагьосаната планина! Лельо Русанке, къде си?“

  Младата жена се отпусна на койката, изтощена от това, което току-що беше преживяла. Пред очите ѝ бяха убили добросърдечната им и гостоприемна спътничка, която почти ѝ беше станала приятелка. В раницата си мъкнеше антична хидрия и бракувано осветително тяло, а не знаеше защо. И не можеше да попита никого, защото ѝ беше забранено.

  „Може би трябва да я почистя?“, помисли си тя. „Като в приказката. И тогава ще се появи могъщият дух, който ще ме измъкне от тук.“

  Тя извади малката медна лампа и тя сега ѝ заприлича на птичка червенушка – с тъмна човчица, червени гушка и коремче със златен оттенък и сиво-синя от патина, извита в дъга опашка. С парчето плат започна да търка повърхността ѝ, но без резултат. Както беше казал и Свинскът, лампата не работеше.

  Златина прибра отново всичко, зави се с одеялото и заспа неспокоен и пресеклив сън.

  Събуди я леко потропване откъм стената. Звукът постепенно се усилваше. Тя стана и долепи ухо до хладния камък. Внезапно килията се разтресе. Част от ломения камък се откърти и срещу нея зейна огромна дупка, разкриваща дълъг и тъмен коридор. От дупката се показа огромна змийска глава с корона и след малко един бял змей стоеше пред нея, заемайки почти цялото пространство наоколо.

  – Поздрав на хидроноската! – каза змеят и сведе в поклон глава. – Аз съм Белият вятър – повелителят на пустинята. Там бях всемогъщият Джулун, носещ Факела на светлината. Но сега той угасна и аз съм разтревожен. Усетих друг източник на Светлина и тръгнах по дирите му. И намерих носителката. Дойдох да те спася, хидроноске!

  „Хидроноска!“, помисли си Златина. „Значи това е искал да каже графът – не хитроноска, а хидроноска – носеща хидрия!“ Тя инстинктивно посегна към раницата си.

  – Би ли могла обаче първо да ми покажеш хидрията с бисера, както и лампата на Аладин? Трябва да съм сигурен – прогърмя змеят.

  Златина отвори раницата, извади двата съда и ги показа на огромното Същество, от чиито ноздри лъхаше непоносим зной.

  – Истински са! Моля, последвай ме! – каза змеят и с усилие се извъртя към отвора в стената.

  – Чакайте! – викаше скелетът и тичаше след огромната, писана шейна, която беше започнала да се отделя от земята. – Косила заповяда да дойда с вас! За застраховка, че няма да я измамите. Спрете! Моля ви!

  – Не мога да спра елените сега, но мога да се опитам да те кача!

Снеговей се наведе над борда и сграбчи скелета за протегнатата ръка. После дръпна силно и го метна вътре при останалите. Ръката на горкия игуанодон се откъсна, а той се просна на пода, разпилявайки се на ребра, пищяли и прочее подробности. След малко, отново цял, закрепи на рамото си ръката, която му подаде гигантът, и започна да се вайка по стар навик.

  – Ооох, горкият аааз! Костичка здрава не остана по меен! Стовари ме като чувал с картофиии! Никакво уважениеее!

Дун обаче му скръцна със зъби, той се сви уплашено в ъгъла на седалката и притихна.

  Осемте елена на Ледопак бяха бели марали – с дълга козина, с пищни, гъсти гриви на вратовете, огромни рога, обрасли с козина копита и изключително бързи. Не бяха успели пътешествениците да мигнат и вече се носеха над мъгливата делта на Нав без Ду, а далече долу се виждаха осемте ръкава на реката, вливащи се в Парния залив със седемте Хълма между тях.

  Централният Леден хълм беше целият в сняг и лед и на върха му се извисяваше Зимният дворец на Нероден Петко. Други четири хълма – Хълмът на въжеиграчите, Търговският хълм, Тропическият хълм и Хълмът Кърпикожух (с бедняшкия квартал) бяха покрити с прозрачни куполи, съставени от бурлюци, а шестият – Траурният, и седмият – Димният, бяха открити. На Траурния хълм беше градското гробище, а Димният – най-високият, беше обвит винаги с кълбета гъст дим заради действащия вулкан, който се намираше в дълбините му. Около него имаше обширно пространство, осеяно с горещи извори. Там бяха оранжериите и овощните градини на Седмовръх. Топлината от магмата под хълмовете служеше за затопляне на улиците, по които целогодишно не се задържаше сняг. В района на вулкана бяха изкопани кладенци и беше построена система от тръби, които отвеждаха нагретите от магмата подпочвени води в града. Прокараните под тротоарите тръби отопляваха и къщите. Водата беше с температура около 35 градуса и не позволяваше на снега да се натрупва. Снежната вода се отвеждаше от специални канализационни шахти към парниците и оранжериите край града. На четвъртия хълм – Тропическият, беше богаташкият квартал, където се намираше Летният дворец на Нероден Петко. Единствено улиците на Ледения хълм не се нагряваха, нито се опесъчаваха, а бяха покрити със ситен чакъл. Там, където той липсваше, се налагаше жителите да слагат котки на обувките си, защото ледът оставаше дебел и хлъзгав, независимо от горещите източници наоколо.

  Преместването на Маяковски беше събудило много вулкани и доведе до чести земетресения. Топлината и магмата стигаха близо до повърхността, а подпочвените води съдържаха сероводород. Чрез селекция и хибридизация беше отгледана специална порода кремъчни водорасли, които се хранеха със сяра и изработените от тях живи филтри пречистваха водата за битови нужди – тя служеше за къпане, миене на чинии, пране и можеше дори да се пие. По подобен начин се филтрираше и почвата във и около града. Навсякъде на територията на града бяха построени подземни пещи, където се печеше хляб, подземни басейни с топла вода, обществени кухни и бани.

Парният залив беше непрекъснато покрит с изпарения, откъдето идваше името му. Голямото Атлантическо море край града не замръзваше на километри навътре през цялата година. Там излизаха риболовни кораби и лодки, а специални ледоразбивачи разширяваха още повече стопански използваемата част от морето. Имаше и няколко острова, които бяха превърнати във ваканционни селища и места за развлечения. В парниците пък се отглеждаха плодове и зеленчуци, картофи и кореноплодни, домати и чушки и много други топлолюбиви растения. Имаше дори бананови и портокалови горички, макар добивите от тях да не бяха големи – по няколко десетки килограма годишно, и цената им беше по-висока от тази на златото.

  Всичко това пътешествениците научиха от Вергилий, който им описваше в подробности разстлалия се под тях живописен пейзаж, докато шейната кръжеше над Седемте хълма, търсейки удобно място за кацане. Жителите на града долу я разпознаваха и махаха приветствено с шапки, когато пикираше над главите им.

  – Под купола на Тропическия хълм има истински водопад – похвали се скелетът. – Висок е цели осемдесет метра и е единственият с течаща вода на Маяковски. До него се намират Градината на пеперудите, Вертикалната градина, която е на пет етажа, както и Зоопаркът. Там са и административните сгради на Седмовръх и жилищата на най-богатите му граждани. А Леденият хълм си има собствено Северно сияние и Ледена църква! Колко много неща бих искал да ви покажа – Черния диамантен плаж в южната част на Парния залив, Базалтовите колони на север, Пътя на караконджулите, водещ в морето, застиналото Лавово поле, цялото покрито с мъх и лишеи, Огнените езера, Каменните термобани, Риолитната цветна планина, но няма да имаме време – трябва да се върнем колкото се може по-скоро, за да освободим Златина.

  – Да я освободим? – извика саркастично Дун. – Ти пък къде се пишеш, кокал такъв! Ти си от другата страна – дойде, за да ни вардиш. Хич дори не си и помисляй, че може да се сприятелиш с нас! Имаше тази възможност, но я пропиля!

  – Не очаквах да стане така! – проплака Вергилий. – Само си върша работата. Не исках никой да пострада!

  – Но Маша пострада! Пушкин пострада, Пашка пострада, Златина пострада, ние пострадахме – да изброявам ли още?

  – Ще кацнем в подножието на Ледения хълм – виждам свободно пространство на Гостилничарската улица – реши най-сетне Снеговей. – По това време Нероден Петко обикновено е в Зимния дворец, така че най-вероятно ще го намерим там. Дръжте се!

  Човекът-мечка приземи шейната пред малка таверна с място за карети в обширния двор.

  Зимният дворец беше построен изцяло от лед на обширното плато на върха хълма с форма на пресечен конус и представляваше органически негов завършек. Това беше огромен комплекс от седем високи кули, няколко дву- и триетажни сгради с колонади и веранди, с вътрешни дворове между тях и с висока крепостна стена от лед, обграждаща ги от всички страни. На върха на централната кула имаше ледено петле, което кукуригаше на всеки кръгъл час.

По цялото протежение на Гостилничарската улица бяха наредени постройки, подобни на тази, пред която спряха – таверни, гостилници, малки магазинчета и занаятчийски работилници, предназначени да осигурят подслон и храна за нуждите на многобройните посетители на Седмовръх. Няколко от гостилниците също бяха от лед, а кварталът под Двореца се състоеше единствено и само от снежни иглута1. Улицата продължаваше под лек наклон нагоре по хълма и стигаше чак до крепостната стена. По нея се разхождаха стражи – огромни черни корморани с остри клюнове и с бели петна на шиите и слабините. Краката им с плавателни ципи бяха обути в топли ботуши с дълъг косъм, вероятно за да не измръзват и да не залепват за леда. На голямата ледена порта бяха кацнали още двама стражи и зорко наблюдаваха пътя.

  Единият се оказа техният познат от пустинята – Карабатак. Снеговей му разказа накратко за случилото се в Некрополис. Той се натъжи много, след като разбра за смъртта на Маша. Каза, че ще уведоми незабавно Нероден Петко и изчезна зад вратата.

  – Аз нямам приемен билет, затова ще остана тук да пазя шейната – каза Снеговей. – След като приключи аудиенцията, слезте пред таверната! Ще ви чакам там.

  Не след дълго пътешествениците бяха въведени в леденото преддверие на централната сграда.

  – Нероден Петко ще ви приеме, но пристигнахте по-рано от предвиденото – обясни корморанът. – Поради извънредните обстоятелства ще направи изключение за вас, но ще трябва да изчакате малко. Моля, подкрепете се, изминали сте дълъг и труден път!

  Групичката беше настанена край кръгла маса от лед, отрупана с най-различни студени ястия в съдове, също от лед. Дори чашите за вино и сок бяха ледени и представляваха истински произведения на изкуството – бяха изработени във форми на различни животни, плодове и предмети. Подносите, чиниите, купичките, фруктиерите – всичко беше от лед.

  – Само дано и ястията да не са от лед, че ние не сме беланчета! – измърмори Дун, посягайки към плодовата салата. – Моята Сюе е бивш леден дракон и аз нямам нищо против студа – тя би се чувствала тук превъзходно. Но да ям само замразена вода ми се струва малко прекалено.

  Ястията си бяха наред – франзели, хапки еленско месо, шунка, салата с омари, различни видове сирена, плодове и сладки. За известно време на масата се възцари тишина.

  – Какво още можеш да ни кажеш за Нероден Петко, Вергилий? Какъв е той? – попита Габриел, след като се бяха нахранили и кормораните-сервитьори бяха прибрали масата. – Всички сме чели приказката от там, но тук, на Маяковски, нещата винаги са по-различни.

  – Нямам представа какъв е – вдигна рамене скелетът. – Ако гледаш само в локвите, няма да научиш много за небето. Ако гледаш само в небето, ще научиш откъде идват локвите.

  – Това трябва пак да е някаква свинска загадка – намръщи се Дун. – Какво искаш да кажеш?

  – Искам да кажа, че не знам – сопна се Вергилий. – Но нека се обърнем към фолклора на Маяковски, който е необятен като небето, или най-малкото – като въображението на Мирабела. Мога да ви разкажа тукашната приказка за Нероден Петко, ама не точно за нашия, ами за оня от там.

  – Малко се обърках кой е от тук и кой от там, ама като си почнал – карай! – каза великодушно Дун. – И без това няма какво да правим, докато чакаме.

  – Че какво неясно има? – засмя се Джъд. – Приказката е от тук, но е за Петко от там, за разлика от приказката от там за Петко от там, който явно не е същият Петко, който е тук – понеже се различава от него. Фасулско!

Вергилий се изкашля важно, пое си дълбоко дъх и започна да разказва.

(Следва)

1. Иглу – жилище с формата на купол, изградено от блокове сняг. Използва се от ескимосите. Въпреки че е направено изцяло от лед и сняг, които са с температури малко под 0 °C, иглуто е способно да предпазва добре обитателите си от външните условия – отвън температурите могат да спаднат до -45 °C, но вътре в иглуто е от -7 °C до 16 °C, затопляно само от телесната температура.