Изморени чувствата тръгнаха да скитат във вечерната прохлада на идващата зима. Виждам хората в техните доспехи, всеки с отличителните си знаци, погледи, маниери и сюжети, споделят си, питат се, хванали се за ръка, всеки с посоката си, всеки със своето мисловно плетиво, а краката тупат ли, тупат. Ето, излизам на булеварда, светещи табели, светофари, фарове, показват, че дойде време за почивка, да се приберем кротко у дома, изморени, радостни, гладни, копнеещи. Пъхнал съм ръце в джобовете си и сякаш се опитвам да следвам хората по пътя им към домa, но ето на кръстовището вече е зелено и те се отправят към своя жилищен блок, магазин и личен живот, а аз ги гледам, докато свивам в обратна посока и продължавам нанякъде. Вече наближава вечерното синьо-черно, само някакви твърде сърдити и незабелязвани облаци бележат носталгично присъствието на деня, те се тълпят, бутат и пренареждат, докато накрая губят очертания. Тези движения се повтарят, а аз измежду тях някак си съм като резервна част, която все не влиза в употреба, сякаш от машина още неоткрита от човека, от друга цивилизация. Решавам, че е време да се прибера. И измежду този човешки низ, просмуках се, все така безпътен, никой не знае къде живея, кой съм аз, кой съм бил и кой ще бъда. Стигам вече, сред тези коли, сред всеобщото суетене, червено, жълто, зелено, и все така е... Нощ спусне ли се, да тръгна понякога, да диря, по нов път, поглеждам през прозореца, моите звезди, луната, влак ще изсвири някъде, и ще ме извика нощта при себе си, да диря това, що не е видяно от човека, не е почувствано, и може би е тайна, където някъде намира се краят на релсите... Където няма го този ред и е пусто, където не е стъпвал човешки крак, където вятърът е единственият обитател, а листата танцуват в повелята му като балерини, където аз мога да бъда свободен, далечен, където мога да бъда...