29 10 2009
Изморени чувствата тръгнаха да скитат във вечерната прохлада на идващата зима. Виждам хората в техните доспехи, всеки с отличителните си знаци, погледи, маниери и сюжети, споделят си, питат се, хванали се за ръка, всеки с посоката си, всеки със своето мисловно плетиво, а краката тупат ли, тупат. Ето, излизам на булеварда, светещи табели, светофари, фарове, показват, че дойде време за почивка, да се приберем кротко у дома, изморени, радостни, гладни, копнеещи. Пъхнал съм ръце в джобовете си и сякаш се опитвам да следвам хората по пътя им към домa, но ето на кръстовището вече е зелено и те се отправят към своя жилищен блок, магазин и личен живот, а аз ги гледам, докато свивам в обратна посока и продължавам нанякъде. Вече наближава вечерното синьо-черно, само някакви твърде сърдити и незабелязвани облаци бележат носталгично присъствието на деня, те се тълпят, бутат и пренареждат, докато накрая губят очертания. Тези движения се повтарят, а аз измежду тях някак си съм като резервна част, която все не влиза в употреба, сякаш от машина още неоткрита от човека, от друга цивилизация. Решавам, че е време да се прибера. И измежду този човешки низ, просмуках се, все така безпътен, никой не знае къде живея, кой съм аз, кой съм бил и кой ще бъда. Стигам вече, сред тези коли, сред всеобщото суетене, червено, жълто, зелено, и все така е... Нощ спусне ли се, да тръгна понякога, да диря, по нов път, поглеждам през прозореца, моите звезди, луната, влак ще изсвири някъде, и ще ме извика нощта при себе си, да диря това, що не е видяно от човека, не е почувствано, и може би е тайна, където някъде намира се краят на релсите... Където няма го този ред и е пусто, където не е стъпвал човешки крак, където вятърът е единственият обитател, а листата танцуват в повелята му като балерини, където аз мога да бъда свободен, далечен, където мога да бъда...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Някой си Всички права запазени