Изморени чувствата тръгнаха да скитат във вечерната прохлада на идващата зима. Виждам хората в техните доспехи, всеки с отличителните си знаци, погледи, маниери и сюжети, споделят си, питат се, хванали се за ръка, всеки с посоката си, всеки със своето мисловно плетиво, а краката тупат ли, тупат. Ето, излизам на булеварда, светещи табели, светофари, фарове, показват, че дойде време за почивка, да се приберем кротко у дома, изморени, радостни, гладни, копнеещи. Пъхнал съм ръце в джобовете си и сякаш се опитвам да следвам хората по пътя им към домa, но ето на кръстовището вече е зелено и те се отправят към своя жилищен блок, магазин и личен живот, а аз ги гледам, докато свивам в обратна посока и продължавам нанякъде. Вече наближава вечерното синьо-черно, само някакви твърде сърдити и незабелязвани облаци бележат носталгично присъствието на деня, те се тълпят, бутат и пренареждат, докато накрая губят очертания. Тези движения се повтарят, а аз измежду тях някак си съм като резервна част, ко ...