Глава XXIV

 „ Ани, благодаря за всичко! Помогна ми много! Дано само аз да не съм те разочаровала, или наранила. Ако е така- извинявай, не е било нарочно. Но сега станахте трима- да, съдбата наистина взима,... но и връща. Скоро ще бъдете и четирима- двама братя и цялото семейство заедно. Връщам се там, където всичко започна! Но ще дойда пак, само да намеря своя знак, за да тръгна по следата на миналото си. Няма да разочаровам моя малък любимец, целуни го от мен, но знаеш ли... Аз ще намеря шанс сама да си открадна целувка от него. Митето- верният и пръв помощник в моето сърце. Морето при вас отново ще ме доведе...“

С обич: Дани

   Асиана сгъна листчето и го притисна с ръце. Отвори прозореца, затвори очи и тихо прошепна: „Давай, момиче!“

   Слави беше седнал на една от полукръглите пейки, обърнат с лице към пропастта. Заровил бе пръсти в косата си. Гледаше право надолу. В момента не чуваше хорските дюдюдкания между полицаите и не виждаше цветовете на сирените, нито пък ги чуваше. Дневната светлина вече настъпваше, ала той виждаше само нея- там в пропастта- отпусната, безжизнена, изоставена от света и вече мъртва за него. Да, не я познаваше, но го болеше- много силно.

   Андрей отиде и седна до него. Нищо не каза. Така си помълчаха двамата. Задружно. Че приказки кому е нужно? Сега? Само сложи ръка на рамото му и го стисна здраво за момент. Той самият ли беше прецедент? На него да се случи мъртвото момиче, или бе наказан за нехайството си и двучасовата липса на памет от онази нощ, зловещата ужасна нощ, когато загуби и нея, когато Дани изчезна.

   - Момчета!- наруши мълчанието Орлин- Ще се върнете ли с мен в Смолян? Може би вече много искам от вас. Сигурно е така, да, но без вас оставам без никаква следа, а момичетата- без надежда и шанс за светлина?

   - Само без тия психо щуротии, Страхилов!- отсече Андрей- Ще дойдем!

   - Къде е колата?- изправи се Слави- Влизам там, вие когато искате идвайте!

   - Андрей, аз не обвинявам никого, напротив!

   - Знам, Орлине! Но той сега наказва себе си! Лично отговорен се чувства за онази нощ, а тя просто се пренесе в тази... Остави го сега! И това ще мине!

   - Да тръгваме тогава! Криминалистите и лаборантите ще довършат! Хайде!- и тръгнаха към колата.

   Снежана ги чакаше пред управлението. Личеше си, че е нетърпелива, защото леко потропваше с крак. Колата спря. Орлин слезе. Отиде при нея. Момчетата останаха вътре.

   - Какво има, Страхилов?

   - Обади ли се на родителите на Радост?

   - Да и на Светланините също.

   - Какъв парадокс!- поклати глава иронично Орлин.

   - Какво имаш предвид?

   - Ще плачат родителите на Радост, Снежана. В техните очи се провалихме. Нанесохме удар.

   - Но тези на Светлана ще се радват! Защо това не отчиташ като факт?

   - Именно!

   - Какво искаш да кажеш, Орлине? Името ли има решаващо значение за това кой да живее и кой не, кой да оцелее и кой не?

   - Не разбира се, но...

   - Няма „но“!- отсече Снежана- Защо момчетата не слизат?

   - Слави още не може да преодолее себе си и мислите си. И това, че той пое мъртвото ѝ тяло не му излиза от главата.

   - Ако наистина беше виновен, Страхилов- сложи ръце на буквата „Ф“- щеше ли да се чувства така, а?

   - Добре де, добре, права си! Едва ли щеше, аз сгреших като се усъмних! Доволна ли си?

   - Всъщност... Да!

   - Как е Светлана?

   - Силно дехидратирана и все още в невъзможност дълго да е в съзнание, но ще се оправи.

   - Била ли е...

   - Да!

   - Има ли възможност за ДНК- проба?

   - След толкова време, вагинална проба... не! Извършил го е в началото явно, преди да я... окове. А и цялата беше омазана с онова отвратително смрадливо нещо. С оная китка, за която ти разправях.

   - Явно и заради нея обаче, дивите животни не са я закачали.

   - Сигурно. Боже, каква хуманност само от негова страна!- иронизира се сама Снежана- Ще ме оставиш ли да поговоря със Слави?

   - Разбира се, а... къде са Ирина и Пламен?

   - У нас!- ухили се Снежана.

   - У вас? Абе, Александрова!

   - Какво? И аз искам компания, докато ти ходиш напред-назад, а и трябва да я държим близо до нас.

   - Права си, но...

   - А и мисля, че трябва да я помоля да се срещне с нейната приятелка.

   - Това ли се опитваше да ми кажеш вчера?

   - Загатване за това е да, но има и още, но нека говоря със Слави и ще ти кажа!- той кимна.

   Александрова пресече улицата и отиде до колата. Чукна на прозореца, от която страна беше Андрей, той отвори.

   - Ще ми позволиш ли да говоря с него?

   - Да, Снежана, заповядай!- размениха си многозначителни погледи и смениха местата си, защото той отиде при Орлин.

   - Здрасти, Слави!- нищо не последва- Добре, аз ще говоря, ти мълчи!- той издиша малко по-звучно- Радост е хубаво момиче.

   - Била е!- изръмжа той.

   - Добре, била е! Прав си. А виновен ли си ти, че е „била“? Да не би ти да си я натикал там? Ти ли си я изнасилил, ти ли си я оковал като псе на скалата?

   - Не! Не! Не!- крещеше той. Но можех да я спася! Знаеш ли- ден по-рано да бяхме видели тия твоите снимки, тя можеше да е жива.

   - Нима?

 - Да! Да! Да!- отново извика той и я погледна право в очите с пронизителен, изпълнен с незаслужена вина поглед, който въпреки напиращите сълзи, направо я срязваше на две в този момент- Да, детективке, защото не е издишала за последно отдавна. Планината на много ме е научила и това е едно от нещата, дето разбирам. Последен дъх си е поела преди не повече от ден и половина. Е, че за туй, не ми казвай нищо!

   - И все пак- не ми отговори на въпроса- продължи равно и спокойно тя- Ти ли я заведе там? Ти ли я окачи на „висилото“?

   - Не, не съм!

   - Тогава- наежи се Снежана и го хвана за якето с две ръце- Спри!- толкова нахъсано впиваше гълъбовите си очи в неговите, че той започна да примигва- Спри и ми кажи, замисли се- има ли ти някой на тебе зъб?

   - Какво?- леко се дръпна той.

   - Чу ме! Има ли ти някой на тебе зъб?

   - Ами не! От де да знам? Не се сещам!

   - Ами замисли се! Едва ли е случайна липсата ти на спомени в онези два часа! Хубаво искам да си помислиш какво си ял, какво си пил и дали не си имал цицина на главата? Сега ще сляза. Искам от теб да се събереш и да доведеш нещата докрай! Чу ли ме?- той я погледна, тя му плесна шамар- Чу ли ме, хубаво ли ме чу?- той я гледаше все още невярващо?

   - Чух те, де! Добре, не ме бий повече! Конкретно име ли искаш да ти кажа?

   - Имаш ли такова?

   - Врагове аз нямам- поне от моя гледна точка! Но категорично мога да кажа, че оня дето се пише приятел на Даничка- Радомир му е цялото име- него не харесвам изобщо! Никога не ми е харесвало как я гледа!

   - Защо, съперник ли ти беше?- беше отворила вече вратата и прекарала единия си крак навън.

   - За сърцето ѝ? Не!- категорично отвърна Слави.

   - А той дали така мисли?

   - Ами питай го!

   - Ще го направя! А ти ще дойдеш с мен!

   - Що?

   - Щото така!- и излезе. Той също и отидоха при останалите.

   - Снежана?- започна Андрей- Има ли как да говорим с Ирина?

   - Ти или Вие?- попита го тя и го погледна отдолу-нагоре.

   - Ние!-добави Слави.

   - Има време, ще се видите! Сега първо ще влезем да ми разкажете всичко от начало... и тримата, като погледна косо Орлин- и после ще видим какво ще правим!

   - Александрова, ти имаш нещо наум май, а?- каза Орлин.

   - Може и да имам, Страхилов, може и да имам...

   Разговорът продължи много дълго, защото навън започна да се стъмва. Тя слезе. Отиде до болницата. Бързо се ориентира- на същия етаж бяха настанили и нея преди време. Тихичко открехна вратата и надникна. Тя се беше обърнала на една страна. Влезе, затвори я след себе си и седна срещу нея. Постоя така известно време. След това отметна коса от лицето ѝ и опря длан на челото ѝ. Тя се събуди.

   - Здравей, Светле!

   - Кой?... Коя си ти?- набра сили да я попита, което сега беше трудно като се има предвид колко усилия положи само, за да се набере на възглавницата и да застане полу-седнала.

   - Казвам се, Дани. И съм тук, за да ти помогна!- усмихна се тя.

   - Познавам ли те?

   - Само задочно! За съжаление по общите зловещи и мътни обстоятелства, които доведоха и теб тук!

   - Значи и ти си... Очите ѝ се напълниха.

   - И аз...

   - Двете дълго си поговориха, поплакаха и помълчаха заедно. Часовете на нощта отлитаха, но спокойствието малко по малко се завръщаше.

   - Очите му...

   - Да, Светле, кажи ми за тях!- ококори се Даника.

   - Тези подли, изпълнени със злоба... очи...

   Няколко часа сън, четиримата се качиха в колата и се отправиха към Буйново. Всеки имаше собствен устрем сега, но целта бе една. Пътят мина почти мълчаливо. Само ароматът на кафе, подбуждаше изблици на възклицания от гласни букви. Слави изглеждаше малко по-добре. Видимо по-спокоен и с една идея по-добър вид- това показваше лицето му сега. Момчетата ги заведоха ги право в къщата на Радо.

   - За сега двамата стойте тук!- каза Снежана.

   - Ако има нужда... продължи Орлин...

   - Ако стане нужно!- коригира го тя.

   - И така да е! Тогава ще ви извикаме. Сега чакайте тук!- предвидливо паркираха колата, така че да не е много видима от прозорците. Двамата отидоха и почукаха на вратата.

   - Полиция, Смолян! Моля, отворете!- извика Орлин. Отговор не последва, той повтори, но като се заслушаха и двамата, се оказа че и стъпки не чуват. Тоест в момента май нямаше никой.

   - Искаш ли дааа...

   - Ах ти, Александрова!- дяволито я погледна той и ѝ кимна- Влизай!

   Вратата не им оказа голяма съпротива. Даже почти не си личеше, че някой я е напъвал, за да влезе насилствено. Огледаха се. Поразровиха се и в листите на бюрото до прозореца, като Снежана се постара да ги подреди в предишния им вид. Беше прашно, което означаваше, че по-отдавна няма никой.

   - Нещо не е както трябва тук!- тихо каза Орлин.

   - Твърде подредено ми изглежда, така да знаеш!

   - Като за младеж- наистина, права си! Но пък имам спомен, че бяха казали добър студент е бил, даже отличен!

   - Това нищо не означава, нищо не показва!

   - Така е, Снежана, но може би обяснява изключително подреденият му дом?!

   -И все пак... Знаеш ли, що не вземем да звъннем във Варна, да накараме личен състав да си размърдат задниците, като се поразровят и изпратят студентското досие на Радомир. Какво ще кажеш?

   - Пак ли имаш предчувствие?

   - Абе... по-скоро неприятно усещане.

   - Ама ти не си го виждала!- както си вървеше върху чергата, Орлин нещо се замота и се спъна.

   - Страхилов, танците навън!- каза Снежана и започна да се смее- И да- не съм го виждала, но нещо ми подсказва, че той има много общо със случилото се. Не знам как, но има... И ще го разбера!

   - Както си суркам краката, само чергите мотам, за друго не ставам!

   - Амиии? Това трябва да го проверим!- намигна му тя.

   - Къде е тоя?- Слави стоеше на вратата.

   - Ами... явно не е тук!- каза Снежана- Но очевидно и ти не си в колата!

   - Май никой не знае къде е, а?- допълни Андрей.

   - Вие двамата, май не можете да мирувате, а?- продължи Александрова.

   - Андрооо, Андро- така като гледам, никой нищо не знае май!- цъкаше Слави като оглеждаше детайлно всичко- Абе, Орлине, к‘во е т‘ва?

   - Кое, Слави?

   - Я надигни тая черга!

   - Аз се спънах в нея!

   - Сигурен ли си, че в нея се спъна? Я мръдни, мръдни!- Слави отиде там и с един замах оголи дъските под краката си. Я виж ти какво имаме тук!- иронично се ухили той. Имаше метална халка, която очевидно отваряше капака под нея- Май тука си се спънал, а?

   - Ти да видиш! Браво бе, алпинистче! Как го забеляза?

   - Едва ли си толкова недъгав, за да сматалосаш цяла черга изпъната от праг го праг!

   - Приемаш Радо като враг? Така ми се струва!- закачи го Орлин. Слави го погледна- дълго и дълбоко.

   - Не е враг... За сега! Но не ме кефи! Устройва ли те това, полицай? Ще влизаме, или ще се изпитваме като ученички?

   - Нямаме заповед, Страхилов!- каза Снежана, прочиствайки си предупредително гърлото си.

   - И к‘во ся? Няма да влезете ли?

   - Нямаме право!- му отвърна тя.

   - Андрейка, давай брат! Те като не могат, ние можем!- той не се поколеба и отиде при него.

   - Слави, недей!

   - Лепнете ми го после, ако щете! Оправдайте се с мене, бе! Ама да свършим работата викам аз, нали?- и ги погледна иронично-предизвикателно.

   - Давайте, момчета! И аз влизам с вас! Ти стой тук, Александрова!- тя го изгледа остро- Е нали някой трябва да има тука, ако имаме и други неканени гости, не че ние сме де, но...?- тя махна небрежно с ръка и изпуфтя.

   Слязоха. Каквото горе беше, всичко долу бе на обратно. Все едно двама коренно различни човека живееха тук. Миреше странно- на влага, гнило и плесен. Направо си беше зловеща обстановка. Орлин извади фенера и започнаха да оглеждат по-внимателно. Стъкленици и петрита имаше страшно много тук, повече и от лаборатория. А в тях- всякакви гнусотии- поне на Орлин и Андрей така им изглеждаха. Слави не им се впечатли особено. Имаше и порцеланови хавани струпани в един край- кой измит, кой не съвсем. В няколко петрита имаше зъби- на змийски приличаха, и кожа влечугоподобна също. Части от растения в различни бурканчета, животински нокти, абе... страхотия. Подтискаще си беше. И стресиращо мрачно. Зла умисъл- на това миришеше и всички тук бяха на това мнение. Дъските под краката им скърцаха. Това ги караше да се обръщат един към друг доста често. Някакви прорасляци висяха и от тавана. Усещаха се неприятно като паяжина. В един от моментите на рязка смяна на местата, някой извика.

   - Орлине, спри!- извика Андрей- Освети още веднъж тука! Какво е това?

   - Я виж тиии!- отвърна той- Това ми прилича на...

   - Жертвеник!- довърши Слави.

   - Щях да кажа на олтар, но...

   - Все тая! Виж снимката в дървената купа! Виж чия е, полицай!

   - Нейна е!- отвърна слисан Страхилов.

   - Нейна е, я! А кажи ми с‘я- не е ли изрод тоя, а? Кажи на черното бяло! Хайде, де! Неее! Вече не! Тоя е замесен. И ако разбера, че той е...

   - Ей, ей, ей, кротко, човече!- каза Андрей и отиде при него- Ще го хванат! Ще го хванем!

Слави!- започна Орлин- Не забравяй, че най-вероятно са били двама! И вие видяхте следите!

Тоя е единия, така да знаеш!- изсъска Слави- И вече... ми е враг!

   - Едно нещо ще ти кажа!- Орлин го погледна право в очите- Виновен е! За какво- ще разберем! Но саморазправии, не искам! Ясно ли е?

   - Щом не искаш, няма да има!

   - Сигурен ли си, Слави? Защото юмрукът ти друго говори! Погледът няма да коментирам!

   - Няма да има!- намеси се отново Андрей- Аз гарантирам това! Няма да има!

   - Момчетааа, качете се горе!

   - Какво има, Снежана?- провикна се Орлин.

   - Качете се горе!- силно и натъртващо повтори тя!

   - Андро, щракни набързо няколко снимки и да се махаме! Твоят телефон снима най-добре!

   - Орлин излезе. Снежана стоеше отпред и говореше с някой. Беше възрастана жена. Той отиде при тях.

   - Ето те и теб!- опита се да замаже нещата Снежана.

   - Недей ме мене ла̀жи детѐ! Ония двамацата, мислиш незнам дѐка са ли? И они са с вас. Не ги крий! Аз и без да гледам, видим!

   - Знаеш ли нещо, бабо Нада?

   - Нѐщем да знам, ама я̀! Всичко лошо видим! Тука сте заради ония, тихия. Дебне ви той, така да знаете! Много се пазете! И ти, Снежанке, па̀зи твойто дѐте!

   - От него ли?- тя леко се психира.

   - Ще се пробва него за тебе да вземе!

   - Какво говориш, бабо?

   - Ама и тя е тука... Тя ще го довърши! Който чужда душа се опита да прекърши, зле ще да свърши! А нейната... Земна е с неземна сила! И она сама не знае, в себе си колко е скрила!

   - За Даничка ли говориш, бабо?- Слави също беше излязъл.

   - Ще се хвърли върху тебе!- хвана го за яката и му заговори на ухо- Но ще ѝ простиш! От Дявола бяга, ала и ти него виниш! Ще се сблъскате! И нека поглед се изя̀сни! Те тогава Слънцето, не ще угасне! Той е като тебе, ала враг на душата ти е, враг е и на оня другия, дето ся дириш! Остави я! Тя ще ги доведе! С времето, ще разбере! Мидата не сваляй, защитата не разваляй! Бегай сега, че за днеска не мога да те повече гледам!- и го бутна. И си затръгва.

   - Почакай, бабо!- извика Снежана.

   - Нема да те чекам! Каквото имах казах! Другото само ще се покаже! А ти, момче!- обърна се към Андрей, който също беше излязъл- Сърцето си пази, металът у него много боли!- и си тръгна.

   - И таз добра!- каза леко уплашен Андрей- Ааа, не, аз викам да си тръгваме!

   -Тръгваме, тръгваме!- каза Орлин- Ще го пуснем за издирване тоя Радомир! Снежанааа?- тя се беше загледала в бабата и не откъсваше поглед от нея. Това, което ѝ каза, я уплаши... наистина. Знаеше, че тази жена не лъже. Нещата, които казваше, никога не бяха ала- бала... Орлин я завлече в колата.

   Тръгнаха. Тя мълча доста дълго време. Да не ги попита какво са намерили- значи много се е разтроила от думите преди малко. Бръкна в джоба си и извади телефона си.

   - Здравей, Тонииии! Как си, мамо? На разходка с татко? Браво на момчето! Аааа- с деловодителката на татко! Добре, миличък! Ще се видим скоро! И аз те обичам, чао!

   - Добре ли си, Снежана?- попита Андрей!

   - Да, да, добре съм! Думите ѝ малко ме разтревожиха.

   - Спомни си какво ми каза и на мен!

   - Дааа, но...

   - Няма страшно, нищо няма да му се случи на твоя герой!

   - Чул те, Господ, Андрей! Чул те, Господ...

   Колата спря пред управлението. Всички влязоха. Тя отиде да си пусне едно чайче на машината, за да се поуспокои. Опря глава на стената и издиша тежко. Отдавна не се бе чувствала така... От както мъжът ѝ не я бе... предал. Така, де, поне доверието ѝ.

   - Може ли да видим снимките пак?- попита Андрей!

   - Да, разбира се, елате!- каза тя и тръгнаха по коридора. Отключи вратата. И когато я отвори... Тя стоеше там и ги разглеждаше!

   Седнала на ръба на бюрото. Поклащаше крак свободно и рееше мислите си върху таблото. Снежана изтърва ключовете и тя се обърна.

   - Здравей, Снежана!

   - Даника?- почти изкрещя Орлин на прага, когато тъкмо влизаше! Момчетата бяха слисани. Това тя ли беше? Дани- тяхната приятелка... и колега? Слави се разтрепери. Очите му се напълниха. Андрей го стисна силно за ръката, макар и сам сега да го използваше за опора. Не я бяха виждали вече... колко? Месец? Може би и повече? Сега, сякаш друго момиче седеше там, срещу тях. Огряна от прозореца, русата ѝ коса, рязко почерняваше надолу. Белегът през средата на лицето, накара Слави да стисне юмруци и да проскърца със зъби. Сърцето му щеше да излезе.

   - Пак ви изненадах, а? Ваши колеги ли са?- това вече тотално ги довърши. Да, знаеха, че паметта ѝ е малко поизбягала- бяха предупредени, но това ги сряза като нож. Как трябваше да реагират сега?- Както и да е? Искам да ви кажа нещо! Разгледах снимките!- всички бяха безмълвни и ошашавени, дори Орлин- Разпознавам местата от тях и знам точно кое момиче къде е! Но- имам условие! При търсенето на всяка една от тях, аз ще бъда с вас. Трябвам ви. Не ми пука особено дали ме искате или не? Аз ще бъда с вас!- и скочи от бюрото- Някакви въпроси?...