Днеска си свируках, докато покрай пеперудите подскачах и докосвах някоя друга мравка като полъх на вятъра нежен... не, момент. Ама разбира се, че един зрял, прав, самоуважаващ себе си Алфа джентълмен не трябва да подскача като че комар по гъзу го е ухапал. Затуй, с тая свята мисъл наложих си да стъпвам тъй тежко, тъй могъщо, че всите пеперуди се разбягаха. Сериозността на лика ми светеше от километри. Под краката ми хрущяха съчки, уплашени от тежката ми стъпка на необуздан звяр. Избягах от вас, хора, и тук в гората ми е най-добре, трескаво мислех си, докато нагазвах в пръстта, мачках безмилостно клонки по пътя си и вдъхновено вдишвах сладкия горски полъх.
Седнах на една полянка, съвсем преднамерено внимавайки да не седя кат девойка с крака събрани. Пльоснах се щедро, ухилен и доволен. Обаче тоз път моята сериозност бързо се разбяга, като налегнаха ме мислите, дет днеска тука ме бяха домъкнали.
Светът е грешен! Хората са смотани! Правят простотии! Не следват собствените си думи! Разочар ...