Днеска си свируках, докато покрай пеперудите подскачах и докосвах някоя друга мравка като полъх на вятъра нежен... не, момент. Ама разбира се, че един зрял, прав, самоуважаващ себе си Алфа джентълмен не трябва да подскача като че комар по гъзу го е ухапал. Затуй, с тая свята мисъл наложих си да стъпвам тъй тежко, тъй могъщо, че всите пеперуди се разбягаха. Сериозността на лика ми светеше от километри. Под краката ми хрущяха съчки, уплашени от тежката ми стъпка на необуздан звяр. Избягах от вас, хора, и тук в гората ми е най-добре, трескаво мислех си, докато нагазвах в пръстта, мачках безмилостно клонки по пътя си и вдъхновено вдишвах сладкия горски полъх.
Седнах на една полянка, съвсем преднамерено внимавайки да не седя кат девойка с крака събрани. Пльоснах се щедро, ухилен и доволен. Обаче тоз път моята сериозност бързо се разбяга, като налегнаха ме мислите, дет днеска тука ме бяха домъкнали.
Светът е грешен! Хората са смотани! Правят простотии! Не следват собствените си думи! Разочарован съм! Обиден! Размъкнат! Сърдит! Пренебрегнат! Самотен! Не обичан! Изхвърлен! Ама онзи ме предаде! Онзи ме удари под кръста! Онзи пък само ми се сърди, бате, и ме пренебрегва! Пак съм – незабелязан, наранен, наскърбен, ожесточено бесен, ядосан, намусен, разбит, откъснат от себе си, разполовен, скептичен, циничен, много знам аз, всичко знам аз...
Абе, да.
Духнах си перчема. Слънцето сякаш ме обвинително изгледа, тъй яко се намръщи и то че чак зад едно дърво се скри.
— Абе, кат толкоз не ти харесва, защо се все при хората буташ, умнико? — глас иззад мене. Стреснат се обърнах, на бой готов и агресивно стегнат... и нищо. Никой. Ама аман от въпроси без отговори, бре!
— Кой си ти, бре, умник! — провикнах се, гласът ми дрезгав отекна в дървесата. Абе, отекна си някъде, знам ли къде, не звучеше глухо, щото тогаз беше грандиозен, силен, справедлив и майсторски гняв!
— Ама аз много съм ядосан на туй дет ме е ядосало! — продължих, с надежда неувяхваща, че ще да събудят думите ми заспалия горски дух, дет преди малко ме заговори. Той мълчеше. Тих и невидим, ще да е бил само плод на съзнанието ми или по-точно, плод на загубата на най-ценото ми оръжие с две остриета, пищов с две дула... интелектът.
— Аз съм сърдит! Щото ми писна! — настоях. Нацупих се за по-добро впечатление. Най-влиятелни са нацупените устнички. И нищо. Никакъв глас не пробуди тихия полъх.
— И от тебе ми писна! — троснах се, станах от полянката (като не пропуснах да тупна панталоните, не върви да имам отзад маргаритки, нали, драгий читателю?!) и поех си по пътя. По едно време, как си вървя и си свирукам (ама старание голямо пада свирукането да е тъжна мелодия, нал тъй, Вселенският трагизъм е от съществено веществено необходинствено предимство!), изведнъж се пред мене оказа един вълк. Цял изтръпнах! Силно, мъжествено тяло, остри уши, очи хищни, свирепи и безпощадни... тъй се, брате, изплаших, че почти завиках за мама.
Гледа ме звярът. Гледам го и ази.
Ся, ще се биеме ли, джанъм?!
Ама не мръдва, не ръмжи, не оголва зъби, ще кажеш препрариран е, даже, брате, не мигва! Какво страшно животно...това е то, свършен съм! Не свърши ме някой белодробна инфекция, не свърши ме терминалната ми болест, не свърши ме дори катастрофа нелепа с кола и велосипед (която се не случи)... а вълк, диво, свирепо хищническо зверище. Е, поне лъв не е, помислих си с усещане за полет — че те, лъвовете, са грозни с тез бради по-буйни от Христо Ботевата.... поне ще да умра от красив звяр. Много, много красив звяр.
Пак очи вдигнах към съществото. Каква мощна шия, паст каква злокобна... и очите ми наместиха се на нещо на врата му. Абе, туй каишка ли е, бе?!
— Куче ли си ти, бре?! — не сдържах се.
Излая ми, и тръгна към мен, размятайки опашка. Леле, Боже мой, Велик! Разсмях се ази с облекчение и погалих “вълчо” по тиквата. Да, абе най-страшния вълк, какво си говорим! За малко да счупя се от нервици, а то кучак било! Тръгнахме с кучо навътре из горските лабиринти от букове, дето си пеят тиха мистерия, диви храсталаци, скрили трагикомедия цяла от насекоми, тревички, кротко дето потрепваха и тук-таме, някоя цветна поляна, танцуваща с всите цветове на палитрата на Бога. Не след дълго пак стегнаха ме хорските мисли. Отде се туй племе, хорското, така възгордя, брате, така ожесточено да хапят, че чак на мен ми се дохапа малко...
— Ти си най-възгорд, умнико! Дето тъй само приказваш.
Ей го, е! Гласът от одеве, пак несмущаващ, мене потърси. Живо се озърнах, търсех го със зеници, преравях с очите си буйните горски храсти и дървета, и в тревите го дирих викам сигурно е някоя мравка дет ми говори тъй настойчиво. И няма, брате! Игривото слънце покапа по лицето ми, да кажеш, съм едно велико Творение на Творенията... ама ех, пуста самота! Пак съм сам, с тоз кучевълк тука! И пак отговори нема, брате!
Продължих, оклюмал тежко от обида, кълнящ се в себе си и в горския мъх, че изток е наляво... и пред мене, брате, се изпречи един вълк. Замръзнал. Абе, да! Ти си куче, твойта верица...
Оголи остри зъби, очите му следяха ме зорко, все едно съм му взел кокала... пардон, овцата. Е, туй вече е истински вълк! Мойто куче, с него дето си ходехме, заскимтя, отстъпи зад мене! Ей туй, сега го втасахме, кучевълк мой. Втасахме, омесиха ни, изпекоха ни в пещта и обиколихме нивата!
— Чекай да обиколя нивата, приятел? — пробвах аз. Звярът ревна злокобно, оттласна се на силните си задни крака и върху ми безжалостно се хвъ...
— А, не, ама моля те, ама не ме убивай, моля ти се бе! — плаках горко, тъй жално и милно, че с мене целият Балкан взе да плаче... отворих очи. Кво, кажи ми сега, че съм не умрял! Не мож да бъде!
Срещу мене две кафяви очи, добродушни, с дълги черни мигли изразяваха тревога. Намерих се седнал на дивана, вкъщи, а пред мене телевизорът, прималиво ломотещ програма на Животинска Планета, тоест, Animal Planet. Точно тъй — и там един лош, голям и свиреп, лъв, обясняват ми, брате, как си дебне плячката тоз дзвер. А жената — вече малко по-весело ме гледа така. Снизходително едно, ама тъй, да не видя, че е снизходително, че да не убие честта ми мъжка.
— Пак ли нещо сънува, бе? — разсмя се мацката.
— Един ме вълк гонеше, бе, не ми се разправя, скочи, представяш ли си, да ме яде!
— Ха! — врътна се тя — какво вкусно има в тебе, бе, вълк таквоз хилаво ще го яде ли?
— Ми ти що си с мене, кат съм хилав! — нацупих се ази, още от съня разтърсен.
— Ба, аз си имам вкус, ти кво си се напудрил такъв? Пак ли те ядоса някой коментар, там, дето все си вреш носу?
— Къде, бе? В сайта за запознанства ли?! Ама аз, такова, кълна се, че съм там да събирам матриал за картини, за разказчета, за шегички! А ти отде знаеш, че съм в сайт за запозна...
— Матриал събирал! Казва се материал, от материя, не матриал, от матрия. Каква е таз матрия твойта? Знам те аз тебе, шегаджия! Вълци го нападнали него. Еййй!
— Дай целувка! — протегнах жадно ръце и устни.
— Махай ми се от главата, да не те нападна аз, че тогаз ще се молиш да видиш вълк някой в центъра на София!
Разсмях се, тя също, и щастливо всичко премина. Малко по-късно, кат надзъртах през балкона, долу един вълк застинал видях. Цял изтръпнах, драги читателю! Цял! А той, седи вълкът и нагоре гледа, баш към мене. Не мигва дори! После отпраши. До днес чудя се вълк ли беше, или куче. А до вдругиден ще да се чудя кой ми тогаз в гората приказваше. Абе, да, луд съм ази и знам го товази. Говорил съм си сам. Щото кат съм сърдит, съм сърдит, сърдит сърдосан. Тъй де!
© Зигфрид В. Всички права запазени