Имало едно време... започва като в приказките, дали ще е приказка и ще има щастлив край, кой знае...

Живеят заедно, навсякъде два гласа - неразделни. Хем се разбират, хем се карат, никога не се напускат.

Поели на път, започнали своето пътешествие, вървели без ясна посока, но с ясна цел. Движили се бавно и умували дали това е пътят, стигнали до една гора. Гледат огромна гора - като стена... обърнали се назад, погледът се ширнал надалеч - слънцето нежно докосвало всичко открито и живо. Птичките пеели заиграни във въздуха пропит с аромата на вече разцъфнали цветя на фона на зеления килим. Тази свежест лъхала отвсякъде, облята в палитрата на Всемира, напомяйки за зараждащия се живот, галейки сетивата... създало усещането на покой за дома. Обърнали се плахо пак напред. Този път погледът нямал свобода да вижда до далечен хоризонт, стояли на метри от издигащите се високо в синевата, снаги на дърветата. Плътна и дълбока сянка правели вече добре разлистените корони и слънчевите лъчи трудно прокарвали път до зажаднялата за топлина земя.

Единият глас казал на другият:

- Сигурен ли си, че това е пътят, дали не сме объркали и  не трябва да се върнем назад, да потърсим друг път и тогава да продължим напред?!

А другият отвърнал:

- Ти виждаш ли тази гора - като стена и да се върнем пак тук ще дойдем.

- Но как ще преминем, ти не виждаш ли мрака прострял се навсякъде и лъхащата хладина... ще намерим път да я заобиколим! - подхванал първият.

- Връщане назад няма, ние преминахме вече моста нима забрави?! Имаме два избора - да останем тук на тази пъстра поляна, да се наслаждаваме на това което очите ни виждат, ушите ни чуват и душите ни усещат... или да влезем в гората с вярата, че някъде в мрака има лъч светлина, който ще ни преведе през тъмата, който ще стопли сърцето ни и ще ни даде силата да продължим напред...

- Ами ако се изгубим, ако не намерим този лъч светлина, за който говориш, какво ще правим тогава? Тогава ли ще търсим пътя да се върнем, ако сме се отдалечили твърде навътре, дали ще го намерим?!

- Ти май не разбираш - път за обратно няма, престани да мислиш да се върнем, защото няма къде да отидем. Помисли Сега какво можеш да направиш, какъв избор да вземеш.

- Тогава избирам да остана тук - поне погледа си ширя надалеч.

- Не, ти не виждаш надалеч, ти виждаш назад. Надалеч - не можеш, защото е тази стена от дървета. За да виждаш напред, ще трябва да измислиш начин да прекосим гората.

- Но нали каза, че имаме два избора... аз избрах първият - да остана...

- Но аз избирам втория - да продължа, а знаеш, че сме неразделни... Избираш първият защото се скова, защото си мързелив, защото се осланяш на познатото, къде остана смелостта?!...

- С манипулация няма да стане, накарай ме да се почувствам сигурен!

- Сигурност??!! Ти пак започваш да гледаш назад, сигурността е упование в миналото, не можеш да се хванеш за нея. Ако искаш нещо статично, хвани се са промяната!

- Добре... хващам се за това, че не искам да мръдна от тук, че знам усещанията си, въпреки твоите убеждения. Харесвам гледката, харесвам звуците, вдишвам аромата, усещам полъха на свободата, чувствам вибрацията на себе си в резонанс с вселената.

И така двата гласа продължили да дискутират какво да направят...

Предлагам нека всеки сам за себе си завърши приказката. Аз ще ви предложа моя край!

- Хващаш се за познатото, за миналото... ела с мен, казах ти, че имаме два избора... само един Е - този да продължим, границата отдавна е прекрачена, не можеш нито да се върнеш, нито да останеш... погледни в тъмнината, нима не виждаш как се разсейва, нима не виждаш как светлината си проправя път, Освободи се!...

- Добре, нека продължим...

И гората с мрак изчезнала!...