Вече е време. Затъмни се. И светлината – такава като през тензух се рони, рехава, разбита; животът не спи, така знам аз, спи само сънят.
Да, така ми се струва да е. Но аз по-добре да вървя.
– Остани, майко! – стана синът. – Има още време. Къде ще идеш?
Няма никъде да ида. Ще си остана сама. Просто искам да си ходя. Кой знае къде. Друмища – много. Всичко е никъде, щом не е дом. Но не искам да живея при теб.
– Това са силни думи! – Той почти се разплака, прочете мълчанието. Поразходи се в стаята. – Какво толкова? Различен съм! Поколения ни делят. Аз обичам мангизите. Жените. Живота. Така съм устроен. Щастлив съм.
Не ни делят поколения, а връв. Която я откъснаха от мене. Ако знаех, че другият край ще е така... и такъв... Ех. Не знам. Отивам си.
– И къде бре, майко? Ти няма как да живееш сама.
Сама ли? Това е жилището на баща ти. Той го купи. Беше наш дом. Преди да умре. Сега вече е апартамент. Кочина. Да беше се оженил поне, сине. Но коя ли ще те вземе такъв? Обичаш живота, така ли? Тази ...