5 мин за четене
Вече е време. Затъмни се. И светлината – такава като през тензух се рони, рехава, разбита; животът не спи, така знам аз, спи само сънят.
Да, така ми се струва да е. Но аз по-добре да вървя.
– Остани, майко! – стана синът. – Има още време. Къде ще идеш?
Няма никъде да ида. Ще си остана сама. Просто искам да си ходя. Кой знае къде. Друмища – много. Всичко е никъде, щом не е дом. Но не искам да живея при теб.
– Това са силни думи! – Той почти се разплака, прочете мълчанието. Поразходи се в стаята. – Какво толкова? Различен съм! Поколения ни делят. Аз обичам мангизите. Жените. Живота. Така съм устроен. Щастлив съм.
Не ни делят поколения, а връв. Която я откъснаха от мене. Ако знаех, че другият край ще е така... и такъв... Ех. Не знам. Отивам си.
– И къде бре, майко? Ти няма как да живееш сама.
Сама ли? Това е жилището на баща ти. Той го купи. Беше наш дом. Преди да умре. Сега вече е апартамент. Кочина. Да беше се оженил поне, сине. Но коя ли ще те вземе такъв? Обичаш живота, така ли? Тази ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse