Пламъци... Само буйни огнени езици избледняваха пред очите ù. Пукот на подпалени дървета заглъхваше зад конския тропот, а стъклените ù очи плаваха в сълзи. Една сълза се търкулна по лицето ù и тупна на твърдата дървена повърхност...

- Анелия, всичко наред ли е? Да не си болна? – попита загрижено учителката и остави настрани сборника със задачи. Лицето ù бе притеснено, а лявата ù ръка леко потрепваше.

- Няма нищо, госпожо, просто се сетих за нещо. - каза момичето и събра учебниците. Небрежно метна раницата на едно рамо и напусна стаята. Ходеше сама по дългия коридор на училището и кестенявата ù коса ефирно падаше по раменете, все по различен начин, следвайки ритъма на походката ù. Сълзите бяха засъхнали, но споменът за кошмарната нощ, в която бе на прага на смъртта, не беше я напуснал дори за миг през последните месеци...

Стъпките ù отекваха по каменния под, а сивите облаци надвисваха над сградата. Анелия нежно бутна тежката метална врата и напусна сградата. Знаеше, че у тях ще бъде наказана за поредното напускане на час без разрешение, но това не беше толкова важно, колкото всичко останало, което я вълнуваше. Със ситни стъпки тя се придвижваше по мокрия тротоар и си тананикаше някаква песен. Изведнъж усети, че някой я хвана за рамото и се спря. Обърна се и видя Теодор. Беше малко по-голям от нея, както на ръст, така и по години, но бяха добри приятели.

-Отново бягаме от час, а? – попита я той и се подсмихна. Синкавите му очи се взираха в нейните и блещукаха, въпреки липсата на слънчеви лъчи.

- Не точно... – измърмори Анелия и свали бавно една от слушалките. Тя се засрами и сведе глава, загледана в черните си кецове.

- Да те закарам ли? – предложи Теодор, но момичето поседя още малко, след това отново сложи слушалката в ухото си и с крачки в ритъма на музиката, която слушаше, продължи на върви по тротоара.

Пет месеца... Пет дълги и мъчителни месеци бяха изминали, а тези пламъци все още бяха заседнали в съзнанието ù. Както винаги Анелия веднага се прибра и още щом прекрачи прага на вратата майка ù се провикна от кухнята. Отново недоволстваше от непокорното поведение на дъщеря си и се чудеше как е могла от такова добро дете да се превърне в непослушен и проблемен тийнейджър, но Анелия това не я интересуваше. Тя захвърли окаляните кецове пред шкафа за обувки и помъкна раницата си към своята стая.

Стаята беше тъмна... пуста. Щорите бяха спуснати, а лампите изгасени. Момичето метна раницата на стола пред бюрото и се тръшна на леглото. Букет от скоро набрани бели рози, потопени във стъклена ваза, стоеше  на нощното шкафче до леглото, а очите на Анелия все взираха в тях, но не ги виждаха... Те виждаха отново само буйни огнени езици, обагрени в червено и оранжево, а в ушите ù отекваше конски тропот... А зад огъня се белееше розов храст.