Студен мрачен ден. Есен е. Листата са красиви.
Толкова шарени, нападали около дърветата.
Не е ли това един прекрасен ден, да изляза от собствената си дупка.
Някак отново сам, сам с птичките на площада.
Прекрасно е да харесваш лошото време,
сам си и се чувстваш единствен.
Сядам на пейката, изваждам скицника и молива.
Да рисуваш пейзажа е благородно,
да го гледаш и да му се наслаждаваш в тази тишина.
За момента всичко ми се струва безгрешно.
Моментът е невероятен, не може да се опише с думи.
Затова и се опитвам да го нарисувам...
Мъча се, мъча се, но не успявам да уловя онази невинност...
Спокоен съм, нищо не може да ме разстрои.
Винаги в такова време, на такова място се сещаш.
Сещаш се за добрите хора, за любезните, за хората,
които се опитват да създадат нещо стойностно,
които винаги са честни и винаги са готови да ти помогнат.
Задаваш си въпроса -  Щом е толкова прекрасно,тогава защо си сам?
Може би това е цената на благородството и невинността - самотата.
Може пък да си заслужава, да рисувам пейзажа и единствените живи
същества около мен да са гълъбите - най-умните птици на Света.
А щом съм уловил момента, значи всичко е наред и аз мога да бъда доволен.
Убеден съм, че денят ми е бил стойностен, убеден съм, че съм постъпил правилно.
Ако любовта ми е най-голямата грешка, то животът ми също е грешка.
Хубаво е да обичаш, хубаво е да са те обичали.
По-хубаво щеше да е, ако всичко беше вечно.
Казаха ми, че няма незаменими хора и ме излъгаха.
Опитвах се да заменя един ангел с друг.
Това е толкова противоположно.
Няма лек от загубата на любим човек, дори и при появата на друг.
Ако можеше Господ да даде крила и на мен, щях да пътувам с гълъбите.
Да пътувам, надалеч, надалеч,  нямаше да се спра.
Песента звучи и аз я чувам - витае някъде и с времето.
Сърцето ми омалява, сълзите напират, но аз ги спирам с гняв.
Мъдрите хора казваха - истинските мъже не плачат.
Достойно е да се бориш, да се бориш за любовта
и дори да не я спечелиш, не губиш достойнството си,
защото си се борил - искрено и честно, а това само по себе си е благородно.
Непринудено, малко инстинктивно с много чувство, картина е завършена,
а пейзажът си е все тъй същият, както го помнят и предците ни.
Ако бяха тук. Щяха да кажат - така беше, така си остана и така ще бъде винаги.
Тогава аз ще се изправя пред тях с високо вдигната глава, с ръка на сърцето,
ще призная че съм живял и съм се борил за любовта си достойно, искрено и честно.