Сянката на старата слива се бе отместила в страни. Слънцето с парещи лъчи докосваше узрелите жълти плодове, а вятърът лениво галеше малките листенца, като от време на време малко по-силно духваше към някоя и друга узряла слива. Прашният черен път, водещ към селото, се виеше като снага на голяма змия, която нямаше намерение да помръдне в тази жега.
На 20 крачки от сливата се чуваше ромолът на селската река, която делеше селото на две махали: Чобан дере бе махалата, в която живееха християните, а от другата страна на реката живееха мюсюлманите в Ерикли дере.
Години наред жените от двете страни на реката идваха да перат чергите и прането си тук, особено в края на лятото водите на реката се оцветяваха в зелено, червено и жълто, като багрите приличаха на огромно платно ‘’Ебру’’. Не само цветовете на чергите си приличаха от двете страни на реката, а и хората си бяха лика-прилика. Ето например баба Джумазие, дошла рано с каруцата, натоварена с пране, бе седнала да си почива и чакаше баба Димк ...