Сянката на старата слива се бе отместила в страни. Слънцето с парещи лъчи докосваше узрелите жълти плодове, а вятърът лениво галеше малките листенца, като от време на време малко по-силно духваше към някоя и друга  узряла слива. Прашният черен път, водещ към селото, се виеше като снага на голяма змия, която нямаше намерение да помръдне в тази жега.

На 20  крачки от сливата се чуваше ромолът на селската река, която делеше селото на две махали: Чобан дере бе махалата, в която живееха християните, а от другата страна на реката живееха мюсюлманите в Ерикли дере.

Години наред жените от двете страни на реката идваха да перат чергите и прането си тук, особено в края на лятото водите на реката се оцветяваха в зелено, червено и жълто, като багрите приличаха на огромно платно ‘’Ебру’’. Не само цветовете на чергите си приличаха от двете страни на реката, а и хората си бяха лика-прилика. Ето например баба Джумазие, дошла рано с каруцата, натоварена с пране, бе седнала да си почива и чакаше баба Димка да дойде. Двете жени много често се срещаха тук и като по чудо разговаряха с часове, всичко би бе нормално, ако и двете говореха на един език, но...

 - Колай геле, Джумазие! - рече баба Димка, пускайки дръжките на дървената количка. Бялата ù ленена риза бе залепнала на гърба.

 - Аллах разъолсун, Димка!- радостно отвърна Джумазие и подпирайки се на бастуна си, се изправи.

Димка говореше на български, а Джумазие на турски. Така бяха свикнали години наред, нито едните, нито другите селяни от двете страни на реката знаеха езика на другите. Но се разбираха.

Сянката на сливата съвсем напусна спящото тяло на дядо Ахмед, задрямал до  пасящото си сиво магаре. Една узряла слива се откъсна от клона си и падайки, се пръсна като мармалад върху чалмата му.

 - Брех! Какво става?! - уплашено се надигна старецът. - Ей, не ме оставихте да си дремна, пусти женици! - провикна се към двете баби.

 - Брех, Ахмед ага, проспа си младините, ба! - закачи го Димка.

 - Е, аз съм си виновен, че съм легнал под сянката на сливата! - отвърна дядото, не разбрал подхвърлената му шега.

Магарето изрева като сирена и прекъсна сладкия разговор на селяните. Отсреща се бе появил дядо Милан със неговото си магаре.

 - Ех, тези жени! - вдигна ръце към небето дядото. - Дори и на различи езици, могат да говорят за щяло и нещяло! Кво толкоз си разправят?! - недоволстваше дядо Ахмед, обърнал се към магарето, на него се оплакваше демек. - А дано Милан да е донесъл чувала с царевичното брашно, че иначе ще остана пак гладен! Мараба, Милан ага! - провикна се старецът, отвързвайки магарето от сливата.

 - Мараба, Ахмед ага! Как си, бре? - весело му махна Милан.

 - А бре, много говорят тез булки! - оплака му се дядото, посочвайки с пръст жена си.

 - А, те са лика-прилика! - отвърна Милан, смъквайки от каруцата чувала с брашно.

 - О, Милане, да си жив и здрав!- благодари му Ахмед, слагайки длан върху сърцето си.

Мелницата беше в отсрещната махала, та затова се налагаше да си разменят чувалите.- Набрах ти сливи, Милане, да свариш ракийка!- рече дядото, слагайки двете големи кофи върху пръта, след което побутна магарето към реката.

 - Ще я сваря, Ахмеде, а от първака ще ти сложа, та като настинеш, Джумазие да те разтрива зимата!- усмихна се Милан, поглеждайки към Джумазие.

 - Тя не пие, бре Милане! - отсече Ахмед сериозно. - Ама за болест става първака!

 - Бей, чакай, не пускай магарето да пратя нещо на Димка!- рече Джумазие, забързала се към сянката на сливата, в бързината даже бе оставила бастуна си, та като я видя такава енергична, мъжът ù не можа да стаи смеха  си.

 - Брей, жено, като млада булка си! Де да бързаше така и като копаем царевицата!

Джумазие му махна с ръка и се намръщи, но нямаше сега време да му отвръща и грабна тъканата торба, сложена в каруцата.

 - Ей, Милан ага, сложих ви маджун да си хапвате сладко-сладко!- рече, слагайки глинената стомна с маджун внимателно в кофите пълни със сливи.

 - Да си жива и здрава, Джумазие!- благодари Милан, не разбрал какво му праща жената.

Ей така се разбираха хората от двете махали, не им бяха нужни много думи, за да живеят задружно от двете страни на реката. Преди години един от старците бе казал на друг от отсрещната махала да построят мocт, но нали не си знаеха езиците, така и не разбраха какво си казват и така мостът не бе построен.

Дядо Ахмед сръчка магарето и то влезе във водата, гордо носейки даровете. Отсреща дядо Милан чакаше, за да прати на свой ред чувала.

Джумазие, накуцвайки, се върна към старото си място, където я чакаше Димка и двете жени продължиха да перат чергите и да си говорят. Мъжът ù я проследи с поглед и усмивка. Изчака да се отдалечи и тайно бръкна в пазвата си, извади тютюна от джоба на елека си и с двете камъчета от другия си джоб запали цигарата си. Доволно издуха цигарения дим.

Магарето, клатейки се, стигна до средата на реката, когато изведнъж се спря и започна да тропа на място. Ахмед видял клатещите се кофи набързо сложи цигарата в страни на чалмата си и се затича към брега.

 - Брей магаре, брей пусто животно, какво правиш бе?! Ще събори кофите, туй животно!- викаше старецът в отчаяние. - Милане, язък, ще разпилее сливите!

Милан, дошъл до другия бряг на реката, ту правеше стъпка към водата, ту се отдръпваше назад, когато видя пушека, вдигащ се от чалмата на Ахмед.

 - Брей, Ахмед ага! Чалмата ти гори, бре!- извика съседът уплашено.

Но дядо Ахмед си помисли, че съседът му също като него псува магарето.

 - Ще го пребия от бой, пусто магаре!- вайкаше се дядото, гледайки тресящото се в истерия животно.

 - А бре, комшу! Чалмата ти гори, бре!- викаше Милан, посочвайки главата си, за да го разбере съседът.

 - Прав си, Милане, магарешка глава!- тюхкаше се старецът.

Пушекът от чалмата се вдигаше нависоко, миризмата на горящия памучен плат се разнесе на около. Ахмед сбръчка ноздри и вдиша мириса на изгоряло. Едва тогава усети топлината под чалмата си, грабна я бързо и я захвърли към реката.

 - Бре, Милане!Чалмата гори!- рече на български старецът.

 - Гори бре, Ахмеде, гори!- изморено се пусна на земята съседът.

Магарето, видяло горящата чалма, cе разбърза и слезе на отсрещния бряг.

 - Брей, Милане, брей комшу, трябваше да ми изгори главата ли, та да разбера, че един език, значи един човек в повече! Пуста магарешка глава, защо досега не съм се научил, бе Милане?!- вайкаше се дядото, плискайки изгорялото си голо теме с вода. Повдигна глава и видя чалмата си, плуваща над реката, тогава се сети, че тук трябва да има мocт.

Обърна се назад, отиде до сливата, откърши един изсъхнал дълъг клон и забързано се впусна до колене във реката, протегна длан към отсрещния бряг и рече:

 - Милане, от утре почваме да строим мocт, братко!

Милан също намери един дълъг клон и го подхвърли към съседа си казвайки:

- Брей, Ахмед ага, ако не ти беше изгоряла чалмата, нямаше да се сетим да строим!

Угасналата чалма се плъзна надолу по течението, последвана от шарените бои на изпраните черги.

Ебру  -Ебру представлява техника на рисуване в сгъстена вода, на повърхността на която се нанасят пигменти. След като рисунката върху сгъстената вода е готова се прави отпечатък върху хартия. Материалите, които се използват са изцяло естествени. Четките са от конски косъм, а дръжките им от клонки на розов храст. Водата се сгъстява с растителна смола, а боите са от растителни пигментни, оксидни бои и бои от пръст.

Маджун        - силно сгъстена  сладка течност  получена от сваряването на цвекло

Чобан дере   - Долината на овчаря

Ерикли дере - Долината на сливите