5 nov 2017, 19:57

Чичо Страхил 

  Prosa » Relatos
1017 2 7
22 мин за четене

     Още като дете беше изчел цялата криминална литература, която успя да намери. Градчето беше малко, но библиотеката му се струваше огромна. Ядосваше се, че тези, които са чели книгите преди него, не са ги пазили. Отначало го беше повече яд, защото може някой друг – запленен от историите като него, да не успее да прочете нещо важно от някоя глава, защото е зацапано или протрито. А после започна да обича самите книги, да общува с тях, да коментира с героите постъпките на други герои, да живее в този богат, смислен и интересен живот на другата реалност.

Другата реалност. Усмихна се.

     „Има ли я? И защо не? Казват, че времето е измислица. Фикция.”

     Спомни си езин римски израз, който се беше запечатил в съзнанието му от студентските години: „Praesumitur super vero, fingitur super falso” – „Презумирай върху истината, фингирай върху измислицата.”

     „Е, значи другата реалност трябва да съществува. Щом като дори древните юристи са придавали правна значимост на измислицата, тя трябва да съществува. Което съществува в правото, съществува и в света.”

     Обичаше професията си. Не беше сигурен, че чувствата му са взаимни, защото животът показа, че за всяка любов трябва да се бориш. А той не беше борбена натура.

     Пред последните пет-шест години се научи да ходи пеша. Не беше заради здравето, той бе немарлив в това отношение. Правеше го, за да има време да мисли и да наблюдава. Като героите на сър Артър Конан Дойл. В началото на двайсети век хората са обичали да ходят пеш, особено в Англия. Не защото не е имало вътрешни линии на автобусите, но вероятно и заради това. Да изминеш десет-петнайсет километра през равнините, не се е считало за голямо постижение. Било е нормално. Сега не е така. Хората не обичат да ходят, не обичат да мислят, не обичат да наблюдават. Виртуалното е по-силно от реалното. И как тогава да няма друга реалност?

      Искаше да се стигне навреме и затова ускори крачка. Времето беше хубаво, миришеше на окосена трева. Огледа се. Наоколо нямаше много дървета, но тези, които се виждаха в делаченита, приличаха на снежни топки. Зелено и бяло. Щурци се гонят и си подсвиркват, птичка рисува кръгчета във въздуха, голям мишелов трепти във високото и търси жертва – такава картина отдавна не беше виждал.

     Забърза. „Хубаво е да се прибереш навреме. Нищо, че никой не те чака.”

Как така никой не го чака? Домът го чака. Този дом, в който беше отраснал. След като изчете всички криминални романи и разкази в библиотеката, се поуспокои и сам започна да пише. Допадаше му. Измисляше си случки, в които все някой бива убит и накрая залавят престъпника и го наказват. Убийство и наказание. После прочете „Престъпление и наказание” на Достоевски и представите му малко се размиха. Професията му ги разми окончателно. И въпреки това в него остана тоази детска вяра, че няма престъпление без назаказание. Обратното е може би възможно. Но лошото винаги се овъзмездява. В края на краищата.

     Започнаха да се появяват първите огради край пътя. След малко щеше да стигне гробището. Наближаваше обед. На стотина метра от гробището беше язовира, където ловяха риба и се къпеха с надути плондери и вътрешни гуми. Дори си бяха направили кораб от тракторна гума, като за дъно служеше двупластов найлон. Обаче все се пукаше и късаше това дъно. Така се научи да плува – от немай къде. Като ти се спука кораба насред язовира, нямаш голям избор – или трябва да доплуваш до брега, или да се удавиш. Отначало плуваше като куче, после започна да използва ръцете си по-ефективно и дори си измисли нов стил – нещо средно между кроул и бътерфрай, наречен от приятелите му джапаница.

     Когато установиха, че очното му заболяване е сериозно и ще се наложи винаги да носи очила – именно очила, а не лещи, изведнъж се уплаши. Не за друго, а защото нямаше да може да стане следовател. И какъв е смисълът да живее, ако няма да е следовател? Та той вече описваше бъдещите си случаи в своите собствени книги. Имаше си име неговият герой, а всъщност това бе той самият – строен, винаги съсредоточен, страстен пушач и плувец. Неговият герой не носеше очила, той нямаше недостатъци, поне не физически.

     – В следствието не приемат кьорави! – каза му през смят неговият съкартирант в общежитието, когато му сподели, че след дипломирането ще стане следовател.

     – Как така? – Не знаеше това.

     – Не се ли чувал? За работа в следствените служби трябва да си напълно годен, иначе не ставаш.

     – Но аз съм годен! Бях в казармата. Всичко ми е наред.

     – Е, дано. – Съквартирантът му го съжали; бяха състуденти, от първи курс бяха непрекъснато заедно и се бяха сприятелили. Не искаше да го натъжава. – Пък и аз не съм сигурен. Само го чух някъде. Може и да не е вярно.

     Обаче чутото го притесни. Започна да разпитва колеги от по-горните курсове, дори преподавателите подпитваше. Някои казваха, че наистина е така, други отричаха.

     – Но следовател се става трудно – каза му професорът по наказателен процес. – Трябват много качества. А що се отнася до късогледството, това ти е най-малкият проблем.

     – А какъв е най-големият? – попита. Искаше да отстрани от себе си всички недостатъци и най-сетне да заприлича на своя герой, плувеца, пушача, стройния.

     Професорът по наказателен процес му беше любимец. Все си пестеше думите, като че ли знаеше, че те трябва да допълват мълчанието, а не да го прикриват.

     – Струва ми се – каза преподавателят бавно, като обмисляше фразата си, - че вярваш прекалено силно във възможностите на доброто.

     – Как така? – Той наистина не разбра какво точно каза професорът.

     – Виж, моето момче – доброто съществува и ще съществува и без нас. Ние го наричаме така, защото сме го определили посредством отрицанието на злото. Нали знаеш: Determinatio est negatio...

     – Да, определението е отрицание.

     – Точно така. Но ако престъплението е вид зло, а то остане ненаказано, кое е по-голямото зло: престъплението или липсата на наказание?

     Тогава за първи път се замисли сериозно и мъчително върху това. Отговори:

     – Струва ми се, че все пак престъплението е най-голямото зло.

     – И липсата на наказание според теб не е престъпление. Така ли?

     Изчерви се. Не може да е така. Професорът отново забави говора си, защото реши, че разговорът е приключил:

     – Честните следователи са уморени и нещастни хора. Ако злото не бъде преборено с доказателства и остане ненаказано, следователят се чувства като наказан, той поема вината. Чувства се като престъпник.

     Още помнеше този разговор. Щеше да го помни цял живот.

     Познаваше гробищата, но трудно се вървеше в обраслите пътечки. Намери гроба на родителите си. Носеше сандвичи, откъсна две хапки – една за майка му, другата – за баща му. Все се канеше да извика циганите, за да почистят храсталаците и тръните. И го правеше – на Черешова Задушница. Даваше им пари, те ги изпиваха и нищо не вършеха. И после, когато идваше на гроба, заварваше същите бодили и боклуци, които сякаш си бяха избрали това място за срещи.

     Разчисти малко, намери пейката. Поне паметната плоча беше здрава. Гледаше двата малки портрета и мисълта му литна години назад.

     – Естествено, че ще станеш следовател! – каза ядосано баща му. – Защо да не станеш? Какво ти има?

     – Не съм добре със здравето – отговаряше.

     – Глупости говориш, сине – смееше се майка му. – Та я се погледни само! Здрав си като бик! Виж какъв мъж си само!

     И тикаше пред очите му старото огледало със зелена гумена калъфка, който все ѝ беше под ръка:

     – Виж се!

     Тогава, развеселен и окрилен от добрите думи на най-близките си хора, и той се шегуваше и преструваше:

     – Нищо не виждам, мамо! Сляп съм! Тате, помогни ми!

     Смееха се. Щастливи бяха.

     Той стана следовател. Родителите му починаха скоро след това. Някак набързо, като да бяха свързани с въже – смъртта на единия повлече и другия към гроба.

     Остави до бордюра на десния гроб една цигара. Баща му също обичаше да пуши.

     Почувства се уморен. Може и да е здравословно, но дългото ходене създава известни болки: в ставите, и в главата. Особено след като си прехвърлил петдесетте. Спомни си, че неговият герой от ранните му криминални новели беше на четирийсет. Значи, трябва да допише тези новели и да ги присбособи към битието на по-възрастните детективи. Затова ли беше тръгнал към родния дом? И затова ли ходеше пеша? За да увери себе си, че още не е стар?

     Вече беше на своя земя. Всички къщи му бяха познати, макадамът беше прашен, стар и тъмен като сгурия, но така му харесваше. Нямаше хора. Минаваше пладне и слънцето топлеше приятно. По-добре, че няма никого. Да не е министър, че да го посрещат? А и не е дошъл да се вижда с когото и да било. Идеше при себе си, вкъщи, при майка си и баща си, в своята си стая. Не взе нито децата, нито жената, нито колата. Нищо не взе. Само куфарчето с най-необходимото и този шлифер, който се оказа напълно ненужен.

     Ха-ха! Шлиферът. Той изглуждаше другояче преди години, този шлифер. Не го изхвърли, само го даде да го преработят, за да си спомня. Черен, с широка яка и прекалено дълъг, за да има практическа стойност, той му стоеше като пелерината на Зоро или на Батман. Като млад следовател ходеше с него по адреси и при разследвания – даваше си сметка, че изглежда нелепо, дори забелязваше извивките в краищата на устните на своите колеги, но напук го носеше. После разумът победи и го даде на шивача, за да стесни дрехата, да изреже яката и огромните ръкавели и да вкара всичко в някаква по-прилична кройка.

     Пак се засмя. „Е, ако не друго, възрастта винаги ни вкарва в кройката на живота. Има полза и от нея.”

     Отключи лесно портата. Вратата изскърца силно. По пътечката имаше много съчки и клонки от зимата. Черните талпи, които подпираха къщата отляво, бяха изгнили съвсем, а двете лозници отдавна имаха нужда от подкастряне. Ще ги зареже. Нали е дошъл за цяла седмица. Всичко ще оправи. Дори ще прекопае градината. Ще направи лехи, ако му остане време. Не е взел никакъв разсад, обаче ще помоли съседите да му дадат.

     „А кой ще ги полива? – запита се. – Искаш домати да садиш, нали? Те искат всеки ден вода.”

     Стори му, че липсва нещо. Да, телевизорът го нямаше. Странно, вратата беше заключена. И какво, като е заключена? Малко тел и си вътре! Знаеше това от професионалния си опит. Тези брави бяха стари, лесно се отваряха и без шперц. А телевизорът отдавна не работеше. Крадците трябва да са го разбрали и затова не са дошли втори път: в тази къща няма нищо ценно за обиране.

     И все пак веднага отиде до скрина зад леглото. Успокои се, като видя, че тетрадките му са там. Ще ги прочете, тези детски наивни и оптимистични разкази и новели за доброто, за престъплението и за неизбежното наказание, което шумно и тържествено оповестява победата на светлината. Взе една и веднага зачете. Възглавницата беше прашна, издуха праха и полегна.

     През мръсния прозорец слънцето ставаше все по-слабо, гаснеше бавно и тъжно и проблясъците му вече се замрежаваха, притихнали в зелените клонки на джанката в двора. Игривите зайчета жълтата светлина върху листата на тетрадката го накараха да се стресне. Беше прочел две от книжките. Искаше да дочете третата. Още е светло. Ще успее. Беше се научил да използва главно дневната светлина за четене. Така щеше да запази зрението си по-дълго. Нагласи очилата и продължи.

     А четеше странно. Докато си спомняше това, което бе писал преди толкова години и вникваше в сюжетите, неусетно и някак непредизвикано сравняваше текста с вече изживяното, случилото се, реалното. Например неговият герой не понасяше подлостта, но не се бореше с нея. А той – напротив, водеше люта битка с подлостта: и вътрешна, и външна битка; и мълчалива, и словесна. Когато му казаха да не се занимава повече с този случай, той се заинати:

     – Защо? Повече от очевидно е, че тук има корупция! Това просто се набива в очите!

     – За човек с очила си прекалено нагъл да твърдиш подобно нещо – каза шефът му. Той беше безцеремонен, надут и глупав, разбира се.

     – Очилата нямат нищо общо – каза като за свое оправдание. – И без лупа се вижда, че тук вони на пари, на мръсни пари!

     – Ами мириши тогава, Холмс! Ти си кучето!

     След два дни му иззеха преписката, а досъдебното производство беше прекратено поради липса на доказателства. Той продължи да работи върху случая инкогнито и стигна до изводи, които го ужасиха. Следите водеха до... горе. До съвсем горе. А подлостта да се прикриват следите, за да могат виновните да вършат нови престъпления, го накара още веднъж да повярва в думите на професора по наказателен процес: „Липсата на наказание наказва следователя...” Да, почувства се измамен, предаден, наказан. Съвестта му го мъчеше. И това не беше единственият случай. Не се примири. Не беше способен да възприема подлостта както повечето му колеги и началници възприемаха корупцията: с пренебржение и скрито одобрение, стимулиращо тарикатлъка и привидната законност на алчността.

     Неговият герой е бил щастлив, този висок, строет четиридесет годишен мъж, активен плувец и още по-активен пушач. В новелите той бешенад това; беше горд и независим, за него имаше само добро и зло. Злото губеше, доброто побеждаваше.

     „Сега ще го накарам да се замисли по-дълбоко – каза си, когато установи, че светлината вече е прекаелено слаба за зрението му. – Ще трябва да остарее малко и да престане да мисли за само цигарите, външния си вид и спорта.”

Засмя се. „Е, поне добре си е поживял в своята алтернативна реалност този детектив!” – помилва старата книжка и я прибра внимателно в скрина. Имаше още пет-шест, но ще ги прочете утре.

     На другата сутрин първо почисти двора. Старата метла се беше разрошила, но вършеше още работа. После посъбра едрите клони на ябълката, изпочупени през зимата, и си стъкми огън насред двора. От старите листа и влажните съчки замириса на тъжно, на вяло и есенно. А беше пролет.

     – Какво си се загледал в огъня, като че чакаш нещо да се появи от него! – провикна се Стрхахил през тарабите.

     – Ччичо Страхиле! – зарадва се следователят. – За тебе мислех!

     – Да бе – засмя те съседът. – Как не!

     Отвори малката портичка и влезе. Мършав висок и сух като остаряло дърво, Страхил беше пъргав и бодър за годините си.

     – От колко време не си идвал!

     Следоветелят отговори гузно:

     – Не е толкова отдавна. Миналата година идвах също, но не те заварих. Позвънях ти отвън. Нямаше те.

     – Бил съм до магазина, къде да ходя. Трябвало е да ме изчакаш.

     – Бързах, чичо Страхиле. Нямаше как. Затова.

     – Все бързате... Ама сега май ще поостанеш, а?

     – Да, така съм решил. Цяла седмица. Взех си отпуска.

     – А така! Така се прави! Никой не се връща наистина, ако не поостане. Иначе от гузна съвест само се връща: като убиец при местоплестъпление. Я виж как хубаво дими! Ще донеса малко сланинка да я опърлим на тоя хубав пушек.

     Намериха и ракия, от оная, слабата, дето Страхил я правеше повече за компреси, отколкото за пиене.

     – Липсва ли ти нещо от къщата? – Страхил беше приседнал на един пън, върху който личаха следите от остра секира.

     – Телевизорът. Нищо друго. Той не работеше.

     – Мен три мъти ме обират. И все едни и същи са.

     – Как така? Ти знаеш ли кои са?

     – Знам ги разбира се! Как да не ги знам. Те и другите ги знаят, ама...

     – Чакай, чакай! – Следователят стана и отхапа по-голямо парче сланина от пръчката, заровена в слабата жар; изгори се и се изплези. Отпи от шишето. – Как така всичик знаете кои са крадците и нищо не правите?

     – Не съм казал, че нищо не правим. – Страхил се намръщи и му взе бетилката от ръцете. – Това ти го каза. Изобщо защо си мислите, че хората в малките градчета и селата трева пасат? Ти не беше такъв човек, ама май си се променил...

     – Не, не... Не ме разбра. Исках да кажа – защо не съобщите на полицията?

     Страхил се поотпусна, облиза се и каза:

     – Че те са от полицията, тия крадци. Ортаци са. Ти как мислиш? Тоя тормоз е от десет години. Това да не би властта да не го знае? Няма смисъл да се оплакваш, щом сам си надробил попарата. Каквото надробиш, това ще сърбаш.

     Намигна. Следователят пак не го разбра, но не посмя да му опонира, защото можеше да се ядоса, трябваше да го моли за разсад. Разръчка огъня и не издържа:

     – Извинявай, чичо Страхиле, ама пак ще питам.

     – Давай! Не сме се виждали отдавна.

     Запали цгара и намести очилата си. Имаше навика да прави така, когато му предстоеше да съобразява нещо:

     – Какво сами сте си надробили? Кражбите ли? Не те разбирам.

     – Ами да. Какво друго? Щом сме се докарали дотам да избираме тези, дето ни крадат, така ще си караме. Те ни крадат, ние пак гласуваме за тях на изборите. При нас е така, защото сме малко хора и всичките сме старци вече. При вас, в големите градове – избирате тия, които уважавате не за друго, а тъкмо задето най-много крадат. Ама толкова много, че вече дори могат да си купуват гласовете и така да се избират сами. Така големците започват да живеят сами за себе си. Като аристократи. А ние става крепостни. Хе-хе!

     Докато слушаше, следователят се сети за делото за корупцията. Припомни си и професора по наказателен процес. „Да, прав беше професорът. Слабото зрение ми е най-малкият проблем. По-добре щеше да е изобщо да не виждам. Като управниците.” Почувства се зле, зави му се свят.

     – Слаба е тая ракия, чичо Страхиле – рече.

     – Имам и по-силна. В земята съм я заровил, да не я докопат.

     – Донеси я, моля те. Искам още да си говорим. И още да пием.

© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • много истински разказ... и много горчи..
  • Правдив разказ, горчи, като дим от запалени есенни листа.
  • Много ми хареса!
  • Благодаря, Стойчо, Люси, Силве, Марианче.
  • Много хубав разказ! Дано да има продължение, че една седмица е това, не са ден два. Харесах героят ти и сентенциите, между ракията и сланинката може още да изскочат. Селото е пълно с мъдреци, умно говорят, ако човек се заслушва и не му трябват очила, друго трябва. Поздрав!
  • Хубав разказ, хареса ми. 🌷
  • Чудесна илюстрация!
    Поздрави,Владимир!
Propuestas
: ??:??