Чудо

       ЧУДО 

         Бяха се хванали за гушите.

         Преди години започнаха да си строят жилища.

         Заедно, като приятели,

         На едно място. В едно блокче.

         Започнаха всичко с мерак, с радост, че се бяха измъчили да живеят тук и там, на чуждо или свое, но и тясно, и неудобно, и скъпо.

         И започнаха.

         И колкото повече време минаваше, толкова повече се озлобяваха един срещу друг. Тоя крал, оня не плащал, друг не работел, трети лъжел и какво ли още не.

Тия, озверени един срещу друг хора, които не си и говореха, щяха да живеят един до друг, един над друг, щяха да влизат от един вход, децата им щяха да играят на едно дворче.

         След няколко години строителство, най-после сградата е завършена. Следват процедури по приемането ù и те щяха да влязат, да заживеят в нея.

         Започнаха процедурите!

        Последна комисия! Минават специалисти, оглеждат, спорят, счепкват се, записват, препоръчат, нареждат и накрая, един след друг ще подписват, че приемат сградата.

        И денят минава. Събираме се в едно от жилищата да приключим операцията по приемането. Приготвили хорицата една голяма маса, натрупали я и с хапване, и с пийване. Нещо като подкуп, но те твърдят, че е от благодарност.

        По чашка, по мезенце и следват подпис след подпис.

       Протоколът пристига накрая и при мен. И аз да сложа подпис. Без него другите не струват нищо. Строиха сградата по мой проект. Че бяха променили доста неща при строителството, че доста неща бяха лошо изпълнени и още какво ли не, беше без значение. Трябваше да подпиша…

        Минават минута, две, три…

        Не мръдвам! Усещам, че стаята се наелектризирва. Тия хора, които чакаха да влязат и да заживеят в сградата, бяха впили очи в мен.

        Ще подпиша ли или ще чакат още месеци и още нови процедури? Тия хора, които от години не си говореха и се мразеха до непоносимост, се бяха слели в едно. Сега цялата им омраза и злоба беше съсредоточена към мен.

       Те не ми бяха чужди. Години наред се срещах многократно с всеки от тях. Правех всичко възможно сградата да се изгради както трябва, да не отидат на халост парите, труда и животът им. Жилищата бяха хубави, но омразата помежду им беше непоносима.

        Станах.

        Искам нещо да кажа, но в главата ми е празно.

        Зловещо мълчание.

        Миг, два... и нещо проблесна в главата ми.

        Взех чаша! Вдигнах я!

       - Не знам дали знаете днес какъв празник е. Християнски. Аз съм еретик, но тоя празник винаги ме е привличал. На тоя ден хората си прощават един на друг. Докато работехме заедно, не един път се счепквахме, с тоя или оня. Възможно е да съм обидил и засегнал някого от вас. Днес се извинявам на всички. Пожелавам ви да сте щастливи в новите си жилища.

        Обърнах чашата и подписах протокола.

        Едни изръкопляскаха, други се засмяха, но в стаята нещо се промени.

        Стана тихо. Учудващо тихо. Непоносимо.

       ... и  една миловидна жена взе чаша, стана, вдигна я, поклони се наляво, надясно и съвсем тихо продума.

        - И аз ви моля да ме извините.

        След кратко мълчание я последва друг.

        И стана нещо невероятно!

        Тия хора, които допреди няколко минути не се поглеждаха и не се понасяха, вдигаха чаши, покланяха се един на друг...

        Прощаваха си!

        Някои от жените заплакаха.

        Започнаха да се прегръщат.

        Стана чудо!

        И аз вече не съм еретик.

14.11.2007