Напоследък все по-често плача, а би трябвало да изгарям от щастие при мисълта, че скоро ще се върна в страната, която наричам родина. Цяла година очаквах този момент да настъпи. Сега настъпи.

 При положение, че ме дели само седмица от полета обратно, защо в чинията ми на вечеря капят сълзи?

Скапаните изблици ме хващат винаги неподготвена, ту на задната седалка в колата, ту съпътстват кафето сутрин като нежелан бонус. Най-ужасното е, че не мога да оправдая очевидните признаци на нещастие с любовно разочарование или поне с ясен проблем.

Всеки път разтревожените очи на майка ми, трептящи, се втренчват в мен в убийствено очакване. Пронизителни са, обаче ми е непосилно да им отговоря защо плача. Естествено в резултат, те се притесняват още повече. Да не би да се е влюбила нещастно?! Може би се дрогира? Крие…

Честна дума, опитвам се да се крия, когато ме избие на сълзи, както съм чувала, че е присъщо да правят другите. Не е нормално да те прихваща меланхолия толкова често. А когато дойде, се застоява.

Може би не беше добра идея да се задълбочавам в дефинициите на депресията и подобни психически заболявания.

 Твърдя, че тук не се чувствам комфортно, че не ми харесва, най-вече защото всичко е чуждо… малко или много.

Тук е чужбина и винаги ще е. Не искам да прозвуча като криворазбран патриот, обаче въпреки милионите хора, които твърдят че света е без предразсъдъчни бариери днешно време, според мен отношението към чужденеца се променя пропорционално на дължината на престоя му в дадена страна. Отначало си гост и всичко е наред, отдава се полагащата любезност. След 1-2 години местните осъзнават, че ще се застояваш и въпросът „Защо той не иска да се прибере в собствената страна?” зачестява. Изниква неочаквано, от някой учител, на кафе с приятели. Поне засега не съм успяла да си измисля отговор, който да не изпада в конфликт с общоприетите норми.

Следва моментът да направиш своя избор. В името на интеграцията да се промениш за да станеш един от тях, или да рискуваш да не те приемат никога. Хмм, време за патриотизъм? Може би по-скоро важат всякакви мерки в името на оцеляването?

Пропуснеш ли момента да се сродиш със стадото, ситуацията се усложнява. Не ме разбирайте погрешно, като човек пропуснал го (по желание или глупост) мисля че и като „чужденеца” се живее сравнително добре. Е, периодично те захапва истината, когато трябва да участваш в групова работа, или когато те отминат без „здрасти”, но не е болка за умиране.

Най-неприятното за мен е мълчанието. Опитваш се да разговаряш с някой, а той от страх да не го помислят и него за чужд, ти отвръща с къс отговор, после с тишина. Бих предпочела да ме бият или обиждат, пред това да мълчат. Все едно не съм там, а и аз в мислите си често съм другаде.

Представям си някъде, където хората не се плашат от мен или от способностите ми. Място където да мога да кимна на съседката, простираща панталон на терасата, а тя да ме заговори, карайки ме да се притеснявам, че ще закъснея за даскало. Там, където само няколко добре познати дупки по асфалта да ме делят от училище, в което, седна ли на чин, не се образува около мен балон от празни места. Клас, с който да мога да се отпусна и да преброя от 1 до 12, без да се налага да крия емоциите си, защото на човека до мен очите също са влажни.