/Помощникът на часовникаря/

  Този аргумент е изразен в едно изказване през 18 в на свещеника Уилям Пейли, в което той прави аналогия с часовник. Дори и да не знаете какво е това часовник, очевидно е, че всички тези колелца и пружинки, както и начинът, по който те целесъобразно са свързани едни с други, би трябвало да са измислени и направени от някого. Би трябвало, в някакъв определен момент от времето, да е съществувал създател или създатели, които да са замислили, които да разбират часовниковата конструкция и да са я проектирали за определени цели. И ако всичко това е вярно за сравнително простите часовници, нима то не е в още по-голяма степен справедливо за очите, бъбреците, лакътните стави, мозъка? Тези прекрасни, сложни и очевидно целенасочено построени органи не могат да нямат своя дизайнер, създател, свой собствен часовникар – бог.

                                                             Ричард Докинс, „Слепият часовникар“

  – Луд ли си, Тефик бей? Дирите на този човек свършват до бесилото!

  – Не – започват от бесилото! Ние с тебе живеем, за да умрем, а този мъж умира, за да живее!

                             Из разговора на един от разпитващите Левски след залавянето му – миралай Тефик Бей, с помощника му Орхан бей.

                                          София, България, Свят Гама, 18.02.1873

   – Жал ми е за тебе, джингиби¹! – миралаят² спря да кръстосва килията и седна срещу затворника, вперил немигащ остър поглед в брадясалото му лице. – Курбан да станеш за едното нищо!

   – Свободата на народа ми не е нищо, Тефик бей – комитата издържа погледа на заптието спокойно и сякаш някак обречено.

  – Какъв народ бе, чоджум³! – миралаят почти подскочи на стола, после се укроти и додаде с нисък и равен глас, като натъртваше на всяка дума:

  – От Къкрина, дето те хванахме, до София е дълъг път, джингиби! Защо, мислиш, оставих само няколко заптиета да те вардят? Дойде ли ти някой на помощ, а? Никой! Изпокри се твоят народ като мишки в дупката си, не поискаха да си развалят рахата – от страх!

  – Не са знаели, ефенди, по кой път ще ме докарате.

  – Така, така! И ние трева не пасем, да ти е ясно! Мислили са, че с железницата ще те возим, като някой цар, а? Че кой си ти, та да ти правим тоя хаир и да ти отдаваме царски почести? Ти, дето буниш раята и я подстрекаваш към непокорство. Аа, забравих, ти си Левски, василевсът на българите – Васил, Аслан или кой там още? Все лъвски и царски имена, по-долу няма да паднеш! И какво казва, дяконе Игнатий, вашата религия християнска за смирението и за високоумието?

  – Васил са ме кръстили майка ми и баща ми. А Левски ме нарекоха другарите ми легионери.

  – Ами другите имена? И тях ли другарите ти ги измислиха, а? – присви очи миралаят. – Аслан какво значи, не е ли пак лъв, само че на турски? Царят на животните, ще рече.

  – Такова е рожденото ми име, не исках да се отдалечавам… Па и други имена имам, не са само тия.

  – Имаш ти, имаш, ама акъл май нямаш достатъчно. Защо бе, момче? И умен, и гласовит, при това и сербез! Защо не я впрегна таз твоя сила за личен успех?

  – Няма личен успех в робство, ага – отговори неволникът и турчинът пак беше поразен от спокойствието, което излъчваше лицето му – сякаш бяха седнали на разговорка в някое кафене край пазара, а не в килията на мрачния софийски зандан.  – Все хвърчите, вие, младите, все нещо искате, все се бунтувате. Свобода му се приискало! И какво ще я правите тая свобода, като я получите, а? Вместо султана цар ли ще си сложите?

  – Ние сме за демократска република, ефенди. Няма да има цар, народът ще управлява.

  – Народът, народът, ама си си турнал ония имена, нали? И какво имаше още там – Хоругвоносец? Как някой от вас не се кръсти Цървулан или Лапнишаран, ами все си ги измисляте едни!

  – То и твоето не е цвете, ефенди! Имам предвид званието ти, не точно името – чу се внезапно звънък женски глас и в стаята, сякаш от въздуха, възникна невероятно видение, от което заптието и затворникът останаха със зяпнали уста, неспособни да промълвят и дума от изненада.

  Жената имаше изключително красиво лице с добре очертани скули, ярки устни, тъмни продълговати очи и пясъчноруса грива. Надолу фигурата ѝ беше също толкова изящна и женствена, но след малко широкия ханш внезапно преминаваше в туловище на лъвица и завършваше със задни крака с лапи в меки възглавнички, криещи вероятно остри и опасни нокти. Беше облечена в бяла роба от полупрозрачна материя, която очертаваше формите ѝ и не скриваше почти нищо. На раменете си съществото носеше чифт сияйни криле, а снежнобелите ръце изпод крилата завършваха с изящни малки лапи. Жената помръдна и от нея лъхна жар, сякаш повя пустинен вятър самум.

  – Коя сте вие и как се озовахте тук? – пръв възвърна самообладание агата и понечи да скочи, за да извика стражата.

  – По-полека, миралай! Или може би, Мирилайлай⁴?

  При произнасянето на това име полковникът се дръпна рязко назад, лицето му побеля и той се отпусна безпомощно на стола.

  – Как? Как сте разбрали? Ще ме приберете ли? Не искам да се връщам там! – извика почти истерично заптието, а цялото му тяло се тресеше от ужас. – Той ще ме превърне в кожен мях! Ще убие двете ми жени, а третата ще освободи! Не искам да се връщам там! Ще поискам статут на цитат!

  – Спокойно, Мирилайлай! Не съм от Имигрантския отдел срещу плагиатството. Знаеш, че романът на Мирабела, като риалити дайджест фантастика, има по-особено положение. Заръчаха ми да те оставя. Засега! Нужен си за сюжета. Трябва да кажеш нещо на хората след „смъртта“ му!

  Тя посочи затворника, чието лице при последното изявление се покри със смъртна бледност.

  – Всъщност съм тук заради него – продължи жената лъвица, без да обръща внимание на преживяванията на двамата. – Смятам да го отведа и ти ще ми помогнеш всичко да изглежда естествено и да не се вдигне много шум. Иначе…

  – Да, да, госпожо! – занарежда миралаят, станал по-нисък от тревата и по-сговорчив от кротка кошута. – Каквото кажете ще направя, само не ме връщайте там! Умолявам ви!

  – Добре, а сега ме остави насаме със затворника, а ти ела по-късно! Искам да разменя няколко приказки с него.

  Миралаят, когото небесното създание беше нарекло кой знае защо Мирилайлай, се изниза тихомълком и затвори безшумно вратата.

  – Той явно разбира за какво става въпрос, но аз не. Ще ми кажеш ли що за създание си и за какво съм ти потрябвал? – промълви осъденият и небесното същество беше поразено от силата и вътрешния мир, които излъчваха сивите му очи и бледото му, обрасло с тридневна брада лице.

  – Работата е там, че…  – лъвицата се поколеба, сякаш ѝ беше трудно да намери най-подходящите думи, но накрая реши да говори без заобикалки и изстреля:

  – Аз съм ти леля по бащина линия. Е, да кажем – пралеля… с няколко порядъка нагоре…

  Изящното същество млъкна и изгледа младия мъж изчаквателно. Той, от своя страна, погледна гладкото ѝ, свежо лице без нито една бръчка и каза със съмнение:

 – Пралеля?

  Лъвицата махна с лапа: нагоре!

  – Пра-пралеля? – попита, вече обхванат от любопитство комитата.

  Съществото в бяло пак махна.

  – Пра-пра-пралеля? Но на колко години си всъщност?

  – Ами ако повториш пра- още пет пъти, ще си доста близо до истината – каза красавицата и сведе срамежливо поглед.

  – Не думай! И всички ангели там – затворникът погледна някъде нагоре – сте такива? – той кимна към лапите, които кокетно се подаваха изпод бялата роба, а после към крилете ѝ.

  – Имаме всякакви – каза неопределено лъвицата. – Ще ги видиш.

  – Значи ще умра?

  – Не точно. Ще те взема с мен на планетата на ангелите – централната ѝ звезда се нарича Бетелхайзе. Ще ти хареса! Но преди това ще пообиколим малко.

  – България ли? – оживи се сивоокият пленник. – Аз съм свикнал. Ходил съм къде ли не.

  – Имах предвид този Свят.

  – И други ли има?

  – Много други! Ще видиш и тях. Ще отидем първо до Италия, при братовчедите ни, които живеят край един фонтан в Бергамо. После ще отскочим до Китай, за да ти дадат нещо в една Кула в град Ухан. Ще посетим и една Зала, там горе, където ще се запознаеш с много интересни Същества. После ще отскочим до Бетелхайзе, където трябва да изучиш нов занаят. Ще се върнем на Земята, в Швейцария, защото ще живееш известно време там…

  – Ами какво чакаме, да тръгваме тогава! Занаят? Какъв занаят? Защо? Аз съм учил абаджийство и кафтанджийство, ако е това…

  – Да, знам! Но няма да учиш кафтанджийство, а нещо също толкова интересно, но много по-сложно и важно.

  – Не съм ли малко стар за учение? – каза със съмнение комитата и се усмихна.

  – Стар? Мило момче, аз съм на няколко хилядолетия, а все още се уча. Никога не е късно да станеш за резил! – засмя се на свой ред лъвицата.

  Звънкият ѝ смях се удари в решетките на прозореца и в килията се усети миризмата на нагорещено желязо.

  – А какво ще уча аз?

  – Най-важното нещо във всички Вселени – ще учиш часовникарство.

  – Часовникарство? Че защо пък да е най-важното да правиш машинарийки, които показват времето?

  – Ти няма да правиш такива машинарийки. Всъщност ще учиш и за тях, но ще правиш друго.

  – Какво друго?

  – Ще работиш с Главния часовник и ще отговаряш за поддържането му.

  – С какво е толкова важен този часовник, че го наричаш Главен и къде се намира?

   – Намира се навсякъде и никъде – едната му част е на Земята, а другата – в царството на Мрака, и е важен с това, че не показва времето, а го произвежда.

  – Но времето не се произвежда, то просто си върви, откакто го е сътворил Създателят…

  – Е, тук вече малко, мъъничко сгреши. Времето не само се произвежда, то се твори всеки ден, всеки час, всеки миг!  Ако спре само за секунда производството на време, всичко ще изчезне – аз, ти, този Свят и всичко останало. Цялата Вселена. Разбираш ли сега колко важна задача имаш?

  – Но защо точно аз? Ще мога ли?

  – Ще можеш! Но преди това трябва да изкупиш един грях. Заради него Светия няма да станеш, но можеш да бъдеш мъченик. Мъченическият венец е не по-малко важен и има силата да те направи способен да се справиш със задачата.

  – Аз вече съм обрекъл живота си. Ако трябва да умра, готов съм! – в очите на комитата загоря трескав пламък, той се изпъна и погледът му стана твърд и непоколебим.

  – Няма да умреш! – каза лъвицата и погали майчински непокорните руси коси на неволника. – Само ще повисиш малко на въжето. Няколко часа! Ще ти пратя два ангела – на северния вятър – Поряз, и на южния – Острия. Те ще те въртят в противоположни посоки. Ти няма да можеш да се движиш, нито да говориш. Ще изглеждаш мъртъв. На залез слънце устата ти ще се отвори и ще трябва да произнесеш едни думи, аз ще те науча. Но тялото ти трябва да гледа в посока към планината, когато проговориш. После ще се преобразиш и ще дойда да те взема. По-насетне ще можеш да връщаш човешкия си облик при нужда. Мирилайлай ще свърши  останалото. Ще каже на турците, че те е погребал в общ гроб, и никой от тях няма да търси костите ти. Ще пусне разни слухове за мястото и за това кой е взел тялото ти. Години наред после сънародниците ти ще търсят гроба ти и няма да го намерят. Защото гроб няма да има. Както ще каже  Мирилайлай – твоят истински живот ще започне след бесилото.

   – И ще се преобразя? Как?

   – По всяка вероятност ще се сдобиеш с лапи и грива, като мен. Ти и сега приличаш на едно своенравно и упорито лъвче! Все пак имаш кръв на сфинкс. Но не съм сигурна за гените ти от майчина страна, може пък там да има изненада.

  – Ами България? Какво ще стане с родината  ми?

  – За това не се безпокой! Родината ти ще бъде свободна. Ти вече направи необходимото – подготви почвата. Други ще довършат делото ти. Но без помощ отвън няма да мине. Сега трябва да знаеш едно – ангелите не убиват! Повече никакви: „Ръгнах го веднъж и ми стана жал, па го ръгнах още един път, да умре по-скоро.“ Разбрахме се, нали? Никакви убийства, дори и от благородни подбуди, иначе ще загубиш крилете си!

  – Да, разбрах! Това убийство ще ми тежи цял живот. Надявам се да мога да изкупя този тежък грях.

  – Ще го изкупиш на бесилото и след това. Сега ще те оставя, ще се видим пак утре, по залез слънце.

  В снежния, ветровит ден, на 19-то число от месец февруари на 1873 година след Христа, един български революционер и мечтател увисна на бесилото „със страшна сила“, както по-късно щеше да се изрази друг един революционер, мечтател и велик поет на България – Христо Ботев.

  За назидание на раята, беше заповядано бунтовникът да бъде оставен до залез слънце на бесилото, за да не може отсега занапред никой, който види трупа му, да предизвиква брожения. Да не заплашва целостта на великата  Османска империя, просъществувала цели пет века, че да просъществува тя още толкова и да пребъде от Бога предопределената власт на султана.

  Дяконът, отказал се от расото в името на свободата на отечеството си, всъщност извървя целия път до Голгота, по примера на своя Бог – Христос, изпълнявайки заветите му. И не беше той ни от Светиите му, ни от Апостолите, макар и да бе наречен така от още един велик български поет и писател – Иван Вазов. Той беше това, което сам бе определил за себе си – Хоругвоносец. Беше развял знамето на идеала си – Чиста и свята република, и бе върнал на българския роб честта и самочувствието, че се е съпротивлявал и борил за свободата си, а не е само „глухо тракал с окови“ и позорно мълчал и търпял.

  Никой на своята земя не трябва да се чувства гостенин, нито пък друг да разполага с живота и да решава съдбините му, а всеки трябва да е стопанин и грижлив пазител на повереното му от Бога.

  Запомнихме ли този урок на сивоокия българин и какво направихме със свободата, за която той даде живота си? Доколко една свободна страна може да бъде и независима? И възможно ли е въобще това? Въпроси, които България и българите продължават да си задават и до днес и всеки има свой отговор.

  Два противоположни вятъра – от север и от юг, духаха последователно на зазоряване и после през целия ден пред пашовия конак, където беше издигната бесилката, увиваха се като вихри около тялото на обесения, а то се обръщаше все към планината, издигаща се като огромно, заснежено чудовище на юг от града. Много народ се беше изсипал на мегдана да гледа как ще бесят непокорния гяурин.

  Турски големци, след които средецкият губернатор със свитата си, един взвод заптии и четири взвода аскер, както и тълпа българи от раята стояха около лобното място и мълчаливо наблюдаваха трагичната сцена.

  Много сили – и зловещи, тъмни, и ангелски, чисти – се бяха събрали на това място и водеха своята изконна битка.

  Тялото на несретника се люшкаше насам-натам и изглеждаше като играчка в ръцете на стихиите. Но окончателната присъда беше отложена за по-насетне, когато поради делата си, един от най-светлите синове на тази земя щеше да получи решение на съдбата си. Но той вече беше избрал своя път, и този път беше белязан от Светлина, а не от Мрак.

  И по някакво странно съвпадение, на същия този ден, но 147 години по-късно, в Бергамо, на почти две хиляди километра от лобното място на Апостола, щеше да се състои решаващият футболен двубой⁵, който щеше да определи съдбата не само на противодействащите си Светове, но и на цялата съществуваща Вселена, такава, каквато я познаваме досега.

                               Транспортната зала на Свят Бетелхайзе, наши дни

  – Игнацио! – ангелицата се беше задъхала и стискаше почти конвулсивно двата антигравитационни куфара, които плуваха около нея като планетарни сателити.

  Тя тихомълком се шмугна до серафима в жълто-оранжев хитон, без да обръща внимание на протестите на опашката пред пункта за митническа проверка.

  – Колко се радвам, че те виждам! – бърбореше Салатиела и полека побутваше куфарите напред към гишето. – Разбрах, че си се обучавал за помощник часовникар. Много похвално! Това е изключително отговорна длъжност! Как е леля ти Нефертити?

  Архангелът серафим не отговори, защото снажният гигант пред силовата завеса започна да прокарва детектора по куфарите на Салатиела и тя запърха нетърпеливо с мигли, замаха с воалите на одеянието си от звезден прах и се втурна към гишето. След като ангелицата изчезна зад завесата, серафимът, с множество очи и лъвски лапи, подаващи се от хитона, се приближи на свой ред към крилатия митничар. После нещо се случи – проверяващият зададе някакъв въпрос, в отговор нетърпима и ослепителна светлина се появи около архангела и той просто се разтвори във въздуха и изчезна.

  В Транспортната зала на Бетелхайзе се възцари тиха паника.

  В Наблюдателната зала на Спиралния ръкав Нефертити се вгледа невярващо в екрана на един от Световете и потупа октопуса Нерей по облеченото във воден скафандър рамо.

  – Намéри го! – каза радостно тя. – Моят племенник е бил привлечен от Светлината в средновековна Италия. Вече получи първата си задача. Действай, момче! Стискаме ти палци!

  Край нея се чуха аплодисменти. Колегите ѝ наблюдатели се бяха скупчили около екрана и напрегнато проследиха как серафимът се спусна над осъдения на смърт центурион Алесандро, разсипа шепа сребрист прах над главата му, докосна със златисто перо челото му и изчезна заедно с него от мястото на екзекуцията.

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=5fPV-TfuR28

https://www.youtube.com/watch?v=6LH2q2i4R0o

1. Джингиби /тур./ – като дух

2. Миралай /тур./ – бригаден генерал в Отоманската империя, полковник

3. Чоджум /тур./ – момчето ми

4. Мирилайлай – персонаж от романа на Елин Пелин „Ян Бибиян“. Мирилайлай е зъл магьосник, когото Ян Бибиян побеждава като го  превръща в мях, който рита и пръска на парчета.

5. На 19 февруари 2020 г. на стадион "Арена Джузепе Меаца" в Милано се провежда мачът от осминафиналите на Шампионската лига между отборите на „Аталанта“ Бергамо, и „Валенсия“ Испания. Над 40 000 фенове на Аталанта пътуват до Милано, за да гледат мача. На стадиона има и 2000 привърженици на противниковия отбор, а метрото е претъпкано с хора. Според експерти именно тази среща може да се окаже решаващ фактор за мълниеносното разпространение на заразата в Бергамо и множеството смъртни случаи там.

Разговор между Критиците ангел и дяволоид:

  – Уф, дългичка се получи тази част! Добре, че не трябваше да я прескачаме!

  – Е, не всички като дякона серафим могат да правят лъвски скокове, нали?

  – Аха. Ами да не удължаваме и ние с празни приказки и без това дългата част!

  – Добре, имам обаче една питанка.

  – Кажи си питанката!

  – Тя, вашата Мирабела, авторката де, нали запецна?

  – Е?

  – И после не можеше да пише?

  – Е?

  – И после дойде Нефертити и я разпецна, обаче Мирабела още не можеше да пише и дойде Габриел и сега двамата си гукат като две влюбени гълъбчета, обаче Мирабела не е написала и ред, защото портокалът още е развален…

  – Е?

  – Стига си екал! Питанката ми е: как, аджеба, повествованието продължава да си  върви без проблем и кой, по дяволоидите, пише романа, включително и този наш диалог?

  – Ами авторката, кой друг?

  – Ама нали Мирабела…

  – Е?

  – Уф, добре де, коя е тая тайнствена авторка, дето никой не я е виждал?

  – Ами не знам!

  – Кой знае? И как всички познават Мирабела, включително и героите, живели много преди раждането ѝ?

  – А, това е лесно! Мирабела го обясни още в началото, при първата си среща с Алибей. Помниш ли какво му каза: „Може в романа да си на няколко хиляди години, но за мен си само на няколко дни, защото едва тогава започнах да пиша“. Мирабела е млада девойка, но фактически е по-възрастна от всичките си герои, защото нейното време е различно от нашето. Никой от персонажите ѝ не е съществувал преди нейното раждане. Капиш?

  – Абе не съвсем, ама нейсе! Май пак се оляхме с дължината. Повече подробности с времената и портокалите – в другата част!

  – Ти не се заричай, току виж пак се намесил Алибей и ни забаламосал  с появата на някой нов герой като тоя „Мирилайлай кучето го лай, а керванът си върви“.

  – Ами Мирабела да не му се връзва!

  – А, нека, на мен ми е гот!

  – Я ние с тебе, лека-полека…

  – Да, да, разкарваме се. Веднагически! Без да скачаме. Ох! Копитото ми! Добре де! Хи-хи!