Цветето, което цъфтеше само нощем 20

 Като длани, разкъсани от тръните на отсечените акации започнаха да кървят и дните им. Изпълнени ту с вкуса на сладостта на залезите, стичащи се по върховете на бориките, ту с горчивината на изтръпналите есенни сутрини, които  попарваха със слана всичко, до което се докоснеха.

  Безмилостно време на горест и мечти. Жестоко предимно, заради смеха и надеждите на нищо неподозиращата невинност. За природата нямаше и помен от съмнение, че  вървят най-естествено към своята вълшебна пропаст. Бездна  – студена и зейнала, така естествена пред крачките им и така очевидна, че даже и сляп би подушил хладнината на разтворената земя. Изглеждаха твърде заети да преоткриват новата си реалност и това донякъде обясняваше липсата на инстинкт за самохранение. 

   Чакаше я, както винаги пред вече наполовина порасналата ограда. Ограда, която Надя през смях беше установила, че всяка хлопваща на мястото си тухла,  я беше карала да диша като астматичка. "И до небесата да я вдигне баща ти, оградата не може да ме спре." Така я успокояваше и тя се чудеше дали да плаче или да продължи да се смее. След няколко дни, когато се скараха, разбра, че не се е шегувал. Надя се чудеше сега, докато той чукаше на прозореца такъв ли си е по природа – див, или се изменя непрекъснато.

- Ако ти построят ограда, ще я прескочиш, ако ти затворят вратата, ти ще влезнеш през прозореца. Ето такъв си! – съобщаваше му тя.

-  Само, ако зад прозореца ме чака моята любов. 

Значи приписваше това на любовта. Чудеше се Надя. Значи това било! На любовта, когато ѝ затварят вратата, тя влизала през прозореца. Ако няма прозорец, в душата влиза, направо през комина.

- Знаеш ли, че лятото ми беше влезнало едно щурче вкъщи? По цял ден и по цяла нощ свирукаше, сърцето ми скъса. 

- Аз бях това щурче. – шегуваше се той.

- О, така ли? 

- Да, точно така. – Чувах диханието ти, после влизах под чаршафа,  целувах гърдите ти, после надолу, надолу ... 

 В средата на октомври празнуваха рожденият ден на Насим. Надя стоеше в къщата му пред запалената свещ, когато той донесе ванилов сладолед. Това беше тортата. Във фунийка. А тя му поиска кибрит и боцна клечица на върха. 

- Джамильон! – беше казал той, преди да духне импровизираната свещичка. Колко вълнуваща ѝ се струваше тази дума. Реши, че я нарича Джамила.  Звучеше  като женско име. След няколко месеца чак ѝ каза, че значи: "красива".

  Какво ли значеше обаче безсмислието на красотата,  после се питаше Найдена в леглото. Пъплеше в момичето природата, нейната сочна зеленина, миризмата ѝ, дърветата, цветята, докато той беше с нея.  После, когато се скарваха, защото той трудно понасяше неподчинението ѝ, тя го напускаше завинаги. Тя винаги го изоставяше категорично, за последно и завинаги. Прибираше се с почти спряло сърце, задържайки всички пориви по пътечката, а когато затвореше вратата след себе си се разтреперваше и рухваше на леглото. Вярваше, че това е бил единственият ѝ възможен път.

  Думите се биеха в момичето, разкъсваха я бавно, докато му обръщаше гръб. Думите имаха склонност да я карат да се чувства като фашист с прекомерно чувствителна съвест. Първо си мислеше, че го убива. И докато го гледаше как умира, смяташе че умира и тя. Как влудяващо на нея ѝ се струваше, че куршумите никога не се връщаха наяве, как той все се бореше до последно. Какви сили намираше, за да я потърси на другата вечер,  да я метне пак на Алтафина и колко изтерзаващи за Надя бяха всички тези така наречени окончателни – ту събирания, ту раздели.

  След няколко дни тя вече нямаше търпение да го види. Ставаше непредпазлива, излизаше навън през деня навън и го чакаше да се мерне. Вечерта получаваше пристъпи, кожата ѝ се покриваше с болезнени мехури и вече не се страхуваше да умре. Случваше се тъкмо обратното. В такива моменти тя виждаше смъртта като избавление. Но преди да се зарадва на хладния ѝ лъх, тревата се обезцветяваше. Звездите стояха на небето като отляти ледени фигури със заострени върхове, готови да се завихрят и да я секат по кожата. Движението на живота спираше. Без вода, без слънце, без аромат, без звук, без всички онези дребни жужащи насекоми, без чуруликащите птици, които пееха в захлас на падащите листа. Онези птици, които с малките си крилца разрошваха още повече есенните облаци, а вечер лягаха спокойни в гнездата си, сънувайки безвремието на отичащите се капки дъжд. Струваше ѝ се като сюреалистична черно-бяла картина всичко,  което виждаше. Всичко, до което се докоснеше, когато го отблъснеше, всичко боледуваше с нея. Джамила! Красиво и безмълвно опровержение на живота. Джамила! Все пак. Но сякаш умираше без светлината на очите му. 

(следва)