Цветето, което цъфтеше само нощем 20
Multi-part work « to contents
Като длани, разкъсани от тръните на отсечените акации започнаха да кървят и дните им. Изпълнени ту с вкуса на сладостта на залезите, стичащи се по върховете на бориките, ту с горчивината на изтръпналите есенни сутрини, които попарваха със слана всичко, до което се докоснеха.
Безмилостно време на горест и мечти. Жестоко предимно, заради смеха и надеждите на нищо неподозиращата невинност. За природата нямаше и помен от съмнение, че вървят най-естествено към своята вълшебна пропаст. Бездна – студена и зейнала, така естествена пред крачките им и така очевидна, че даже и сляп би подушил хладнината на разтворената земя. Изглеждаха твърде заети да преоткриват новата си реалност и това донякъде обясняваше липсата на инстинкт за самохранение.
Чакаше я, както винаги пред вече наполовина порасналата ограда. Ограда, която Надя през смях беше установила, че всяка хлопваща на мястото си тухла, я беше карала да диша като астматичка. "И до небесата да я вдигне баща ти, оградата не може да ме спре." Така я успокояваше и тя се чудеше дали да плаче или да продължи да се смее. След няколко дни, когато се скараха, разбра, че не се е шегувал. Надя се чудеше сега, докато той чукаше на прозореца такъв ли си е по природа – див, или се изменя непрекъснато.
- Ако ти построят ограда, ще я прескочиш, ако ти затворят вратата, ти ще влезнеш през прозореца. Ето такъв си! – съобщаваше му тя.
- Само, ако зад прозореца ме чака моята любов.
Значи приписваше това на любовта. Чудеше се Надя. Значи това било! На любовта, когато ѝ затварят вратата, тя влизала през прозореца. Ако няма прозорец, в душата влиза, направо през комина.
- Знаеш ли, че лятото ми беше влезнало едно щурче вкъщи? По цял ден и по цяла нощ свирукаше, сърцето ми скъса.
- Аз бях това щурче. – шегуваше се той.
- О, така ли?
- Да, точно така. – Чувах диханието ти, после влизах под чаршафа, целувах гърдите ти, после надолу, надолу ...
В средата на октомври празнуваха рожденият ден на Насим. Надя стоеше в къщата му пред запалената свещ, когато той донесе ванилов сладолед. Това беше тортата. Във фунийка. А тя му поиска кибрит и боцна клечица на върха.
- Джамильон! – беше казал той, преди да духне импровизираната свещичка. Колко вълнуваща ѝ се струваше тази дума. Реши, че я нарича Джамила. Звучеше като женско име. След няколко месеца чак ѝ каза, че значи: "красива".
Какво ли значеше обаче безсмислието на красотата, после се питаше Найдена в леглото. Пъплеше в момичето природата, нейната сочна зеленина, миризмата ѝ, дърветата, цветята, докато той беше с нея. После, когато се скарваха, защото той трудно понасяше неподчинението ѝ, тя го напускаше завинаги. Тя винаги го изоставяше категорично, за последно и завинаги. Прибираше се с почти спряло сърце, задържайки всички пориви по пътечката, а когато затвореше вратата след себе си се разтреперваше и рухваше на леглото. Вярваше, че това е бил единственият ѝ възможен път.
Думите се биеха в момичето, разкъсваха я бавно, докато му обръщаше гръб. Думите имаха склонност да я карат да се чувства като фашист с прекомерно чувствителна съвест. Първо си мислеше, че го убива. И докато го гледаше как умира, смяташе че умира и тя. Как влудяващо на нея ѝ се струваше, че куршумите никога не се връщаха наяве, как той все се бореше до последно. Какви сили намираше, за да я потърси на другата вечер, да я метне пак на Алтафина и колко изтерзаващи за Надя бяха всички тези така наречени окончателни – ту събирания, ту раздели.
След няколко дни тя вече нямаше търпение да го види. Ставаше непредпазлива, излизаше навън през деня навън и го чакаше да се мерне. Вечерта получаваше пристъпи, кожата ѝ се покриваше с болезнени мехури и вече не се страхуваше да умре. Случваше се тъкмо обратното. В такива моменти тя виждаше смъртта като избавление. Но преди да се зарадва на хладния ѝ лъх, тревата се обезцветяваше. Звездите стояха на небето като отляти ледени фигури със заострени върхове, готови да се завихрят и да я секат по кожата. Движението на живота спираше. Без вода, без слънце, без аромат, без звук, без всички онези дребни жужащи насекоми, без чуруликащите птици, които пееха в захлас на падащите листа. Онези птици, които с малките си крилца разрошваха още повече есенните облаци, а вечер лягаха спокойни в гнездата си, сънувайки безвремието на отичащите се капки дъжд. Струваше ѝ се като сюреалистична черно-бяла картина всичко, което виждаше. Всичко, до което се докоснеше, когато го отблъснеше, всичко боледуваше с нея. Джамила! Красиво и безмълвно опровержение на живота. Джамила! Все пак. Но сякаш умираше без светлината на очите му.
(следва)
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, скъпа Мари, радостта е моя.
-
"Звездите стояха на небеко като отляти ледени фигури със заострени върхове, готови да се завихрят и да я секат по кожата"!!! Обожавам тези твои описания, в тях откривам божествения ти талант и му се възхищавам, Силвичка!👍💕Развиваш образите на героите си плавно и постъпателно с една ненатрапчива, но непрестанна ритмичност!
Браво, талантливке!🌹 -
Привет, Скити. Много отговорно благодаря за топлите думи и се радвам, че си тук.
Петре, благодаря ти. Вече са последователни. Само 13-та и 12-та част не са в хронологичен ред, тях не успях да измисля как да ги оправя, понеже втората я бях качила в чернови преди първата. Тя е с предна дата и затова се е наредила преди другата, когато съм я публикувала. Технически не го бях съобразила. Радвам се, че ти е интересно, има я вметната в следващата част темата за предразсъдъците, но стига толкова съм дрънкала. Продължавам.
Благодаря ви, приятели. Благодаря за подкрепата. Хубава вечер! -
Силве малко се пообърках с частите.Но са завладяващи с героите си .Дано расови и вярски предразсъдъци не изиграят лоша шега на героите. Сега вече пиша, че чакам следващата част нетърпеливо
-
Силвенце, тук съм! Чета, все със закъснение, но не мога да пропусна! Всяка част е омайваща и не искам да свършва... Така, че сега чакам с нетърпение следващата!
Талант си! Талант!
-
И аз съм благодарна, че ви е интересно, правите ме щастлива. 💗
-
Много ми харесва как си описала взаимоотношенията помежду им. Удоволствие е, да чета, Силвенце!
-
Не бързай да я "претупаш", Силве, нито да я "пресолиш" твоята "плетка", защото след всеки край на някаква история остава една тишина, едно съжаление...поне за мен! На всяко събитие най приятно е очакването, нетърпението! А ти сякаш имаш "склад" с оригинални мисли и думи.../ те вървят към своята вълшебна пропаст.."/И прекрасно описани картини! Адмирации!!
-
Не съм нетърпелива, а благодарна, че мога да те чета!
-
Мила Светулче, благодаря ти 💗.
-
Този поетичен вятър, казах си, и любовни облаци ще довее. Ти си пиши, не бързай с развръзката, Силве, ние сме търпелива и благодарна публика. 👌
-
Благодаря най-сърдечно! Изкарах една нощна смяна в понеделник, но си заслужаваше! Най-хубавата ми нощна смяна! Прегръдки!
-
-
Тази част я прочетох два пъти.
Много съм доволна тази седмица. -
"След няколко дни тя вече нямаше търпение да го види. Ставаше непредпазлива, излизаше навън и го чакаше да се появи. Вечерта получаваше пристъпи, кожата ѝ се покриваше с болезнени мехури и вече не се страхуваше да умре. Случваше се тъкмо обратното." Хубаво е. Като Татяна към Онегин, изключим ли мехурите. А и ако вече не е вредно да се използва препратка към руската поезия. Поздравления за написаното.
-
Стигнах и до есента, Лиде, голяма крачка беше да се разделя с лятото. Впрочем сетих се нещо. Когато започнах да я пиша, седях на двора с баба на тревата. Баба започваше да си плете една червена жилетка. Тя много обича червения цвят от край време и преди много години мама й казваше: Свали тази червена блуза най после, че ще вземат да те разстрелят някъде, заради нея. А на мен ми беше много чудно, как така заради червения цвят. Както и да е. Та ние двете си стояхме тихичко на тревата това лято. Тя започваше своята червена жилетка, аз моята повест. На баба жилетката вече е на гърба й, топли я, а моята повест стои все така недоразказана. И сега се чудя(мога да плета горе-долу), дали нямаше да напредна повече, ако и аз бях започнала с плетка. Много ти благодаря!
-
Как ли ще продължи?
-
О-хо, стигна до един от най-хубавите моменти на влюбените: скарване, разделяне, събиране...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
