След няколко седмици потъна в лавината до рамене. Остана да се вижда само главата на Найдена. Тъкмо нейното лице отново се беше покрило с пъпки и тя вече не знаеше с какво да ги маже, за да не го отблъсква. Глава над снега. Пъпки по кожата. Можеше спокойно да се оправдае, шегуваше се със себе си тя, че едно птиче я е кълвало, за да засити глада си. Обаче колко можеше да изяде то... дори не би усетила.
Освен ако птичето не извикаше друго птиче и двете започнеха да ровят надолу, надолу в снега, докато стигнат дробовете ѝ.
Стояха и се прегръщаха встрани до една градинка пред дискотеката и си говореха, когато се появи момичето, с което арабина беше ходил на кафе. Появи се от дъното на улицата с няколко нейни приятелки. Тя беше сладко и набито миньонче, с тъмна коса и очи. Мургавелка, хубава като нощта и сочна като плод, огрян при пълнолуние. Надя нямаше и да я познае, ако не беше усетила пробождането в дробовете. Момичето се усмихваше загадъчно на арабина, а пламъкът в тъмните й очи току-що беше пробол не само него. Пробождане като с клюн – остър и така рязък, че тя не можа да си вземе въздух, когато Дериà отмина. Заболя я, както никога не я беше боляло, откакто бяха заедно. Тогава си помисли, че не би понесла повече от това. Затова и не го попита нищо, за да не се измъчва още. Беше го усетила, но не го вярваше наистина.
Остави го да я заблуждава още известно време, докато окончателно не се осъмни, че друга жена краде от огънят им.
През 2002-ра година нейният любим мъж вече имаше мобилен телефон. Телефонът писукаше със смс-и в средата на нощта. Писукаше в началото закачливо и кратко, след месец се разписука любовно, после сякаш започна да плаче жално, а накрая замлъкна.
Бяха си уговорили среща в заслона на една спирка, когато Надя установи, че телефонът му е много тих от известно време. Спирката се намираше на главния път. Не чакаха автобус за Някъде. Нямаше автобуси в 1 часа през нощта. Освен това за тази дестинация "Някъде" се пътуваше с неопустошено сърце, а за Никъде....
Нямаше нужда вече от смс-за да се хване хубавото мишле в капана. Смс-ите ѝ стояха някак като закачено сиренце на Надя. Сиренето вече беше отхапано. Значи, решаваше задачата момичето, мишката или се е заклещила на половина на входа, защото капана не е щракнал добре, или вече е с четири крака вътре. Значи напоследък не си беше въобразила, че прави любов с половината част от Насим.
Накрая тя не се сдържа и го попита директно
–Ще ми кажеш ли коя е?
– Мисля, че знаеш – беше отвърнал той най-естествено на нейния директен въпрос.
– Дериà ли?
– Да – отвърна. – Съжалявам.
Гледаха се около минута като препарирани. Тя не можеше да повярва, че вижда голата истина, а той че току-що беше дръпнал покривалото. Целунаха за последно устните си. Виновно. Отчаяно. Студено. Трябва да е като делова среща - надяваше се момичето. Както правеха американците в романите. Трудно се постига такова хладнокръвие, освен ако вече знаеш, че няма какво да губиш.
Надя вярваше, че няма нищо повече за губене. След малко той не искаше да я пуска, струваше му се, че е направил грешка, тя също. Но се пуснаха. Защото не бяха способни да износят в сърцата си повече тежест. Сърцата, за които някой беше писал, че и те се изхабяват.
https://youtu.be/J2_WAPFHmYc
(следва)
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados