Да подариш радост с един стар компот
Един слънчев летен ден, отивах да изхвърля боклука. В контейнера за смет, приведен, с опърпани дрехи и полу-овехтели обувки, ровеше старец. Помислих, че е поредния клошар, който рови за картони и хартия. Реших да проговоря, защото иначе можеше да се стресне:
- Добър ден! Хартия ли търсите?
Старецът ме погледна със ясно-сините си очи:
-Не. Търся някоя коричка стар хляб. И нещо за ядене.
Решавам да го попитам:
-Дядо- викам му. Нямаш ли деца? А бабата не готви ли, че ходиш да дириш хляб из кофите?
-Бабата преди две години почина. Имаме син, но той не ме иска. В чужбина са със снахата и внучето. Нито праща пари, нито се грижи. Допреди две години работех, но се разболях. Пенсията едва стига за лекарствата. Но ако умра, ще вкарам в разходи децата. А тогава още повече ще ме ненавиждат.
И с трепереща ръка, дядото вади бележка от аптеката. Сто и четиридесет лева за хапчета. Изпитах неудобство . Що за син би оставил баща си да рови в боклуците, за да открие сред купчина отпадъци, нещо за ядене? Това ли е лицето на всички деца в България? В такива изроди и саможиви същества, сме се превърнали всички? Кой нормален човек би останал равнодушен, срещу нечии баща, ровещ в мръсотията?
- Дядо -казвам му. Искаш ли да ти купя един хляб?
- Чедо, недей ме засрамва. Внучката ми е като теб, как да взема пари?
-Няма проблем- казвам. Ще се радвам да помогна.
- Не, не! Съседката купи хляб вече.
И като каза това, възрастният човек, засрамено наведе очи.
- Дядо , тук са само боклуци. От закусвалните има остатъци, иди яж!
- Не , дъще! Гладен стомах, глад не го плаши!
Оставих един остарял компот до кофата. Понечих да го изсипя, а той каза:
- Момиче, нищо че е стар, може ли да взема компота?
- Може, дядо! Но как ще ядеш нещо, което ние хвърляме?!
-Вие хвърляте, защото не сте имали нещастието да сте гладни!
Нещастието да сте гладни! Думите му кънтяха с камбанен звън в ушите ми. Колко ли хора гладуват сега? Без дом, покрив и дрехи?
Сбогувах се със стареца. И се прекръстих. Бях благодарна, че не съм гладувала. Че имам дом.
© Невена Колева Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
Състраданието като най-висша форма на любов и най-висока степен на енергия »