Конрад стоеше на върха на хълма. Взираше се към извивката на реката и малкото селце отвъд нея. Слънцето се беше скрило и дрезгавината на зимната вечер бързо потулваше околността. Снегът засипваше къщите и смръзнатите хълмове забулени от синкави преспи, навяти от слабия, съскащ вятър. Изпод качулката на дебело наметало мъжът гледаше с широко отворени очи толкова познатата му гледка и в ума му вилнееха спомени от неговото детство и младост.
Много време беше изминало от тогава, двадесет и пет години не се беше връщал у дома, но нищо не се беше променило. Виждаше всичко така, сякаш го бе оставил преди дни, недокоснато от войните, от кръстоносните походи, от епидемиите.
Не усещаше студа. Размърда се едва когато вече не можеше да различава подробностите в тъмнината. Намести торбата на рамото си и се заспуска по заснежения склон. Газеше спокойно през дълбокия сняг, правейки пъртина там, където пътеката се бе скрила под снега. Не бързаше, защото познаваше всяка дреболия наоколо. Обиколи едно малко възвишение и пред него се ширнаха Дунав и побелелите къщи на Дюрнщайн, неговото родно селце, сгушило се в подножието на масивната крепост, издигната на една извивка на реката.
Крачеше по тесните улички сред заспалите къщи, в чиито малки прозорци само тук-там мъждукаше отблясък от вощеница. Пресече малък площад, кривна наляво и в края на улицата се спря. Срещу него беше къщата, в която бе отраснал. Доближи се бавно до нея като спираше погледа си на всеки камък, на всяка дъска. Протегна пръсти, погали дървото на масивната врата, опипа чукчето от ковано желязо. Неудържимо му се прииска да похлопа, да влезе и да вдъхне аромата на своето детство, но би било глупаво. Къщата отдавна не беше негова.
Някога, преди двадесет и пет години, след смъртта на родителите му, Конрад се видя изправен пред избора или да наследи обущарския занаят на баща си, или да продължи църковното си обучение в близкото абатство в Мелк, където бе записан по настояване на родителите му, или да последва мечтата си. Познаваше много добре бедността, в която бе израснал. Работата на баща му не можеше да подсигури добро съществуване; свещеничеството като перспектива не го привличаше, въпреки сигурността, която би му дало и Конрад бе заложил всичко на една карта. Парите от имота щяха да му позволят да замине.
Отстъпи от къщата, огледа я още веднъж и продължи по улицата. Студът започваше да прониква през дебелата му дреха и беше крайно време да намери подслон. Единственото място, в което можеше да пренощува бе старият хан. В ума му блеснаха спомени за отминали вечери в които, заедно с приятелите си – послушници в Мелк като него – пееха до късно през нощта, скандализираха свещеника и веселяха пияниците с непристойните си стихове. Спомни си дъщерята на ханджията, която го бе омаяла навремето. Подсмихна се в сянката на качулката си като си спомни каква красавица бе в очите му и колко слаба е била представата му за женската красота.
Не знаеше какво бе станало с някогашните му приятели, нямаше представа дали са останали тук или са заминали, дали са здрави или са предали душите си в Божиите ръце.
Захлопна дървената врата, смъкна качулката и изтупа снега от себе си. Кръчмата си беше същата: старото колело от каруца вместо полилей, на което горяха няколко свещи, познатите протъркани маси и пейки, лъснали от пот, мазнина и разливано вино, същата груба, опушена камина, старият, ожулен тезгях. Няколкото посетители го огледаха с любопитство.
Тръшна торбата на една от пейките, метна тежкото си наметало на облегалката, “Вино!”, провикна се към жената зад тезгяха и се отпусна уморено край празната маса.
– Тук ли е старият Густав, млада госпожице? – поинтересува се, мъжът, след като си поръча и нещо за вечеря.
– Дядо ми отдавна е покойник, господине.
– Дядо ви? Значи майка ви е Гертруда?
Момичето го изгледа с любопитство.
– Познавахте ли я?
– И още как! А тя дали е тук?
– И тя се спомина лани – сведе очи девойката.
– Господ да ги опрости – тъжно изрече Конрад.
– Да извикам Ото?
– Кого?
– Баща ми, господине.
– Да не би да говорите за Ото Тиленбах? – почти се надигна мъжът. – Ваш баща? Извикайте го, госпожице, извикайте го, старото пиянде – разсмя се той.
Момичето се смути и изчезна през вратата зад тезгяха. Мъжът надигна бокала. „Значи старият Ото не си е губил времето, а е забърсал Гертруда, след като съм заминал – подсмихваше се на себе си – Заедно с кръчмата.”
Отново си припомни младежките години, когато и двамата със стария си приятел съперничеха за благоволението на дъщерята на ханджията. Винаги бяха приемали съревнованието си на шега и никога не бяха имали дрязги заради нея. Така или иначе тя не обръщаше голямо внимание нито на единия, нито на другия.
– Разпитвал сте за мен? – появи се съдържателят и огледа новодошлият. – Какво искате?
– Да изпеем отново „In taberna quando sumus”, друже! – хилеше се свойски разположилият се мъж.
– Какво, по дяволите, си мислите...
Вместо отговор последва дрезгаво пеене:
„In taberna quando sumus
non curamus quid sit humus,
sed ad ludum properamus,
cui semper insudamus.” (*)
Ото сякаш залитна назад, сетне се окопити и огледа отблизо пеещия срещу него мъж.
– Конрад! Не може да бъде! Това ти ли си? Жив си!
Двамата се прегърнаха със замах и след миг кръчмата гръмна от нестройните им, но силни и гърлени гласове:
„Bibit hera, bibit herus,
bibit miles, bibit clerus,
bibit ille, bibit illa,
bibit servis cum ancilla.”(**)
– Клаудия, още вино! – провикна се Ото. – Не мога да повярвам, че очите ми те виждат, приятелю!
– Доста години изминаха, аз също не вярвах, че изобщо ще заваря някого. Разказвай, как си, какво стана с теб през цялото това време?
– Ами какво... вече си разбрал, че след като замина, при липсата на твоята конкуренция, Гертруда, Бог да я опрости, поддаде на моя чар. Бяхме луди-млади... една нощ се бяхме усамотили, а когато се оказа, че чака дете, нямах избор и след като старият Густав не ме уби, наследих неговия хан. Оттогава до днес го държа. Не мога да се оплача, добре върви, макар да не съм забогатял. Ако не бяха войниците от гарнизона, щях да съм фалирал отдавна.
– А какво стана с мечтата ти, Ото? Някога мечтаеше да пътуваш също като мен, искаше да учиш, мечтаеше да постигнеш нещо в живота си?
Мъжът се изсмя.
– Какви мечти, приятелю? Животът е еднакъв навсякъде: лудееш, жениш се, бачкаш, за да храниш челяд и си отиваш – изля в гърлото си наведнъж целия бокал и се загледа мрачно пред себе си. – Толкова с мечтите.
– Продължаваш да мислиш по този начин? – изненада се Конрад.
– Че как да мисля? Мечтите са за младите и зелени глави, за които всичко, което лети, се яде.
– Добре де, но ако нямаш мечти, за какво живееш? – заинати се гостът. – Помниш, мечтаехме, но аз тръгнах, а ти остана. Какво спечели, приятелю? Тази таверна? Може би не е малко, но какво си постигнал? Доволен ли си от живота? Щастлив ли си?
Ото се понамръщи.
– Изобщо не си се променил, Конрад, същият отнесен мечтател си. Този спор сме го водили толкова много пъти! Мечтите са си мечти, реалността си е реалност. Тя няма нищо общо с мечтите и хвърли ли се човек да ги преследва или ще разбере, че те са непостижима фантазия, или ще постигне нещо, но с цената на толкова усилия и лишения, че всичко се обезсмисля. Това са необмислени рискове, които няма да доведат до нищо добро.
– Но ако не рискуваш, Ото, по какво ще разбереш, че си живял?
– Бачках, Конрад. По това. Бъхтах се, борих се с живота, но накрая винаги губим. Отне ми жената, сега и синът ми си отива...
– Какво му е? – изгледа го изненадано гостът.
– Не знам... от седмица му има нещо. Гори в треска и линее, и никой не успя да му помогне. Влоши ли се състоянието му още малко, свещеникът е готов да дойде начаса.
Конрад се надигна.
– Какво чакаш още, човече? Води ме.
– За какво? – учуди се Ото.
– Просото ме заведи при него.
Половин час по-късно гостът, извадил някакви треви от торбата си, беше забъркал отвари в две малки съдини.
– Сега ще изпие едната. На пръв поглед състоянието му ще се влоши, но ще оживее. От утре сутрин ще му даваш от другата през три часа по глътка. До няколко дни ще бъде здрав.
Ото гледаше глуповато двете паници.
– Какво е това? – изломоти накрая.
– Това е лек, който ще го възстанови.
Конрад се наведе към момчето, повдигна го и макар и трудно, го накара да изпие течността. Положи го обратно на леглото и го зави.
– Хайде да се връщаме долу. Сега ще го унесе и ще спи непробудно.
Ото втрещено изгледа гърба му и безмълвно го последва.
– Човече, какво беше това? – попита го чак когато се върнаха на масата.
Широко отворените му очи го наблюдаваха без да примигват, долната му устна потреперваше.
– Да не би да си стигнал до университета?
Конрад не отвърна веднага. Мислите му го върнаха по целия изминат път. Учуди се сам, че е бил в толкова много градове, на толкова много места, видял е толкова много неща.
– Спомняш си мечтата ни, Ото – въздъхна мъжът. – Знаеш, че тръгнах да я гоня. Е, постигнах я.
Очите му блестяха над тихата усмивка в късата, пригладена брада.
– Когато продадох къщата и напуснах училището в Мелк, се отправих към Париж. Беше пролет, не бързах, спирах където ми харесаше и стоях колкото исках. В Парижкия университет записах юриспруденция, но скоро различните закони, параграфи и алинеи ми доскучаха. Въпреки това беше невероятен живот. Ако си мислех, че тук сме луди глави, то се оказа, че сме били хрисими като овчици. Пиене, жени... какви жени само, Ото! По цели нощи обикаляхме улиците на този огромен град, вършехме какви ли не лудории и нерядко се измъквахме на косъм от стражата, а денем все по-рядко стъпвахме на суховатите лекции.
Така продължи цяла година, когато се разнесоха слухове за чумна епидемия някъде на юг, в далечни градове. Пътници разказваха по кръчмите зловещи неща. Бяха уплашени, изтерзани, загубили близки и приятели, самите те успели да се спасят като по чудо и измъкнали се някак през стриктната блокада, наложена, за да спре разпространението на болестта, бягали накъдето им видят очите без пукнат грош, само да са по-далече от онзи ужас.
По онова време се замислих за това, какъв е смисълът на моето обучение. Щях да стана адвокат, така както с теб сме го мечтали неведнъж, Ото. Щях да направя кариера, да стана богат. Но каква щеше да е ползата от това?
Съдържателят махна на момичето без да се обръща и то донесе нова кана с вино.
– Един ден попаднах покрай един приятел на лекция на виден лекар. Разказваше за хората, за тялото, за разни начини, с които се лекуват болести... нищо не разбрах тогава, но дни наред не ме напускаше усещането, че това би било от много по-голяма полза отколкото реторичното жонглиране с разни закони, обвити във витиевати фрази. А и се оказа, че от медицината човек също няма да остане гол и бос.
Накратко, учих три години в Париж, чиракувах в една лечебница срещу скромна надница, но чух, че в университета в Болоня имало невероятен лекар, който преподавал нови умения. Заминах за Италия и ги овладях за още две години, след това заминах за университета в Саламанка, където пък изучих много по-подробно различните билки и отвари... исках да съм най-добрият, Ото, исках не просто да лекувам хората, а да пробия, да се прочуя.
Домакинът го слушаше съсредоточено.
– Но Саламанка беше тясна за мен – продължи Конрад – и когато при едно пътуване научих вестта, че графът на Тулуза Алфонс бил болен и неговият лекар не можел да го спаси, грабнах шанса и изпробвах познанията си. В резултат, станах негов личен лекар в продължение на повече от десет години, докато не тръгна на изток с Втория кръстоносен поход, а аз се върнах обратно в Париж, вече с име. От три години имам своя лекарска практика там, имам и помощници и огромен успех – отпусна се назад мъжът. – Междувременно в Саламанка се запознах с една девойка... неземна красавица! Дълго време я ухажвах, но накрая превзех сърцето ù, сгодихме се и малко по-късно се оженихме.
Ото седеше отпуснат и гледаше в една точка.
– Тя къде е? Щастливи ли сте?
Конрад се усмихна.
– Тя е в Париж. Не ù се пътуваше посред зима. А аз отдавна мечтаех да се върна поне за малко до тук, да ви видя и теб, и останалите, но едва сега имах такава възможност.
Двамата мъже дълго се взираха един в друг.
– Глупак съм бил, Конрад – сведе поглед Ото. – Един страхлив глупак.
– Не си – спокойно отвърна гостът. – Просто Господ е решил друго за теб.
– Във всеки случай Той те изпраща, приятелю. Добре, че се появи – тежко каза кръчмарят и се загледа в огъня, където жаравата превръщаше дървата в пепел.
– Добре, че рискувах да последвам мечтата си, Ото – усмихна се добродушно другият мъж и също се загледа към камината, където пламъците стремглаво политаха към небето.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
(*) “Когато сме във кръчмата
не мислим как ще си вървим,
впускаме се във играта,
с която ще се сгорещим.”
Стиховете са от „In taberna quando sumus” („Когато сме в кръчмата”) от средновековния сборник с шеговити стихове на Голиардите (студенти към църковни институции, които, въпреки това, са водили разгулен живот под девиза „Живей за мига”) „Кармина бурана”, използван от композитора Карл Орф за неговото едноименно произведение – бел. авт.
(**) “Хазяинът пие, хазяйката пие,
войникът пие, свещеникът пие,
мъжът пие, жената пие,
слугата пие с девицата.”
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Авторски разкази на Филип Данчев
http://malkiatprintz.blogspot.com/
© Филип Данчев Todos los derechos reservados
Следвам ги, Таня с пълна пара Затова и ми се наложи да изчезна за половин месец, че съм пред голяма стъпка по пътя
Изпълнявам ги всеки ден, Дани, но моите са такива, че нямат конкретен край, а отделни жалони за много дълъг период от време Тези от преди двадесет години не ги помня, затова предполагам, че не ас били истински мечти, а по-скоро щения, така да се каже. За разлика от тези днес. Ако си сбъднала твоите - продължавай да мечтаеш
Благодаря ти, Лина - от един пътуващ
На едно мнение сме, Безжичен - историята и добрите герои са тези, които задържат вниманието, карат те да съпреживееш нещо.
Радвам се, Ивон, благодаря.
Напълно съм съгласен, Кали, че трябва да преодолеем страховете си. Нещо повече: струва ми се, че постигнем ли го, рисковете се оказват много по-малки, отколкото ни се струва Нещата почти винаги се нареждат.
Нищо ново под Слънцето, Виктор Сократ, преди 2400 г.: "Младежта обича днес лукса. Тя има лоши обноски, пренебрегва авторитетите, няма уважение към старите хора и говори тогава, когато трябва да работи. Младите вече не стават на крака, когато в стаята влезе по-възрастен човек; те бърборят в обществото, на масата си избират най-хубавото, кръстосват крак върху крак и тиранизират своите учители." След него, в същия дух са се изказали Платон, Хезиод... но най-точно го е казал 400 г. по-късно Сенека: "Порокът не е присъщ само на нашето време. От него са се оплаквали предците ни, от него се оплакваме ние, от същото ще се оплакват нашите потомци – че нравите са извратени, че царува порокът, че човешкият род пропада все по-надолу към пълна поквара. Ала тези неща ще си останат все на същото място, само дето помръдват по малко ту напред, ту назад. И тъй, ще трябва да твърдим за себе си все едно и също: лоши сме ние, лоши са били хората преди нас, и – колкото и да ми е неприятно да го кажа – лоши ще бъдат и онези, които идват."
Хехе... Миночка, на последното ти изречение ще отговоря с: "Топло, топло!" Обаче стига с тази борба до смърт. Тръгне ли човек по пътя на мечтите си, няма борба. Има забавление. Огромно, пълно, всепоглъщащо забавление, от което вечер, когато си лягаш, нямаш търпение да се наспиш, за да станеш и да продължиш да се забавляваш. Тогава пречките не са проблеми, а интересни обрати, все едно в играта са ти върнали пионката с няколко квадратчета назад. Да не говорим, че нерядко едно такова "връщане" те задържа за момент на място, само колкото да се отвори неочаквана врата, която те изстрелва по по-хубав път в същата посока