Конрад стоеше на върха на хълма. Взираше се към извивката на реката и малкото селце отвъд нея. Слънцето се беше скрило и дрезгавината на зимната вечер бързо потулваше околността. Снегът засипваше къщите и смръзнатите хълмове забулени от синкави преспи, навяти от слабия, съскащ вятър. Изпод качулката на дебело наметало мъжът гледаше с широко отворени очи толкова познатата му гледка и в ума му вилнееха спомени от неговото детство и младост.
Много време беше изминало от тогава, двадесет и пет години не се беше връщал у дома, но нищо не се беше променило. Виждаше всичко така, сякаш го бе оставил преди дни, недокоснато от войните, от кръстоносните походи, от епидемиите.
Не усещаше студа. Размърда се едва когато вече не можеше да различава подробностите в тъмнината. Намести торбата на рамото си и се заспуска по заснежения склон. Газеше спокойно през дълбокия сняг, правейки пъртина там, където пътеката се бе скрила под снега. Не бързаше, защото познаваше всяка дреболия наоколо. Обиколи едно м ...