Да преминеш през Ада

   От три години тя беше чиста. На двадесет и една, животът беше пред нея. Но все още си спомняше онзи ден, когато, вървейки по острието, тя залитна повече, отколкото трябваше... към Ада. Не, че животът ù преди беше приказка, но тогава тя не знаеше какво бе истински Ад.

- Мамо, татко... трябва да ви кажа нещо - повиши глас, за да я чуят, за да не се налага да казва тези думи отново. Родителите ù бяха заети да обсъждат политиката и не се обърнаха веднага...

   Сега тя си спомняше този момент много ясно. Изведнъж всичко сякаш я връхлетя обратно като светкавица... Всичко започна, когато беше на четиринадесет. Когато трябваше да вземе първите важни изпити, когато трябваше да учи до посреднощ, за да успее. И тя го направи. И, за да ù се „отплати”, животът я бе понесъл във вихъра си, разрушавайки всичко, което някога бе имала. Всичко се движеше така бързо, нови приятели, нова среда, самота... Нямаше време да се осъзнае, все още се опитваше да запази малкото, което ù бе останало – приятелството в миналото. Но постепенно, бавно и мъчително, тя осъзна, че не може да го поддържа. Отначало отказваше да го приеме, не искаше, не можеше. Изминаха две години. Живееше в една лъжа, която времето отмиваше, а тя се опитваше да запази. Накрая се предаде. Умори се. Изпадна в дълбока депресия, не излизаше навън, не говореше много, лежеше, плачеше... Родителите ù не я забелязваха, по цял ден те бяха на работа и вечер, ядосани и уморени, те започваха да я критикуват - не излизала, не помагала, не се грижела за себе си. Тя поемаше ударите, понякога не издържаше и се затваряше в стаята си и по цели нощи плачеше или мислеше за това колко жалък бе животът ù. Когато приятелите ù едва ли не насила я изкараха от тях, я заведоха да пийнат по нещо. Вярно, бяха само на шестнадесет, но никой не спазваше закона в тези времена. Бяха добри момчета, чудесна компания, весели бунтари. И никога не я бяха виждали такава, измършавяла, с посивяло лице, блясъкът в очите ù си беше отишъл... Точно тази нощ тя се пристрасти. Приятелите ù обикновено взимаха екстазите само колкото да приповдигнат настроението, но нищо повече. Та кой не взимаше тези хапчета в тези времена. Наричаха ги с най-различни имена - антидепресанти, хормони на щастието, екстази... И тя взе по-голяма доза, надявайки се , че ще ù помогне. Изведнъж  една мега топлина се разля по тялото ù, в душата ù сякаш изгря слънце. Чувстваше се толкова добре, както никога. Не помнеше повече. Помнеше само, че когато се събуди, тези мигове, изпълнени с светлина и топлина, сякаш бяха в друг живот, нереални, но достижими - досети се тя. Щастието, еуфорията, всичко това  ù бе липсвало през тези две години. А сега можеше да го има само с помощта на едно хапче. Ала тези щастливи моменти минаваха бързо и неусетно като сън. А след това тя се чувстваше още по-зле. Постепенно увеличи дозата, премина към по-твърди и тежки наркотици. Всичко пропадаше, тя пропадаше. Все по-надолу и надолу - през Ада. Стана апатична, беше близо до анорексията, а в моментите, през които не беше под въздействието на дрогата, бе близо до самоубийство. Един ден се събуди обсебена от желанието да приеме поредната доза кокаин. Изведнъж пред очите ù се мярна стара снимка. Отзад пишеше „Най-добри приятелки завинаги. Напред и нагоре в живота!!!” Времето беше притъпило болката и тя с ужас осъзна по какъв път бе поела, осъзна, че причината бе нелепа, трагична. Беше се предала, когато можеше да се бори. Беше избрала лесния път, да избяга, но този път не водеше до никъде....

- Аз... взимам наркотици... - думите бяха казани, камъкът бе хвърлен... Родителите ù бяха ужасени, потресени... - Моля ви... не ме мразете, мамо... татко... Помогнете ми...

Постъпи в клиника. Единственото, което помнеше оттам, бе болезненото желание, агонията... и пречистването...

Лично. 29.07.2011