Самотното врабче хвъркна омърлушено из простора.

Дани стоеше до прозореца и гледаше навън. От няколко дни имаше висока температура и го болеше гърлото. Беше само на седем, а пропускаше красивия ден и дните за училище.

Обичаше книгите, особено приключенските. Родителите му ходеха на работа и той трябваше по неволя да се справя с болестта.

Имаше любима баба, но не я повикаха, за да избегнат заразяването.

Харесваше му героят Спайдър-Мен и затова бе поставил изрезки из цялата стая.

Тишината се отразяваше, трети ден Дани бе до прозореца, с изглед към градината.

-Как си?-чу звук.

Дани се ослуша, ….- пак вдига температура.

-Аз ли?

-Искаш ли да си играем?

Тръпки побиха тялото на момчето.

-Кой е? Кой си ти?

-Здравей, кой да е, знаеш. Казвам се Спайки, спасявам животи.

Знам във всеки момент какво ще се случи. Да бъдем приятели. Съгласен?

Дани гледаше, а плакатът му говореше.

-Покажи се!-смело викна Дани-Искам да те видя! Лъжеш! Ти не си Спайки, ти си демон!

-Демон? Ха-ха, момчето ми, ние с теб си приличаме-продължи гласът- Аз владея силата и мога да ти помогна да оздравееш, ставайки невидим.

-Глупости!- запротиви се детето-Невидим! Но как?- и нещо детско в лицето на Дани го правеше силен.

-Виждаш ли онова врабче, ще го убия или ще го спася, избери ти-продължи гласът.

-Убиеш? Но какво ти е направило? То е само една птичка!

-Защото мога! Само ми заповядай!

Доброто и злото бяха в борба.

Нещо в момчето се бореше с лошото, но искаше да се увери, че измисленият герой може да посегне на птичката.

-Добре, убий го!-категоризира Дани-Давай!

-Ха-ха, -смееше се онзи- ето виж, просто е!

Тишината избяга, появи се силен вятър.

Наблизо едно въздебеличко дете мина с прашка .И видя малкото кротко създание, на клончето.

Силен вик и паднало телце.

Врабчето беше на тротоара, а нежното му тяло почти не се движеше.

-Ето видя ли? Сега повярва ли?

Вятърът , докара дъжда, а после,… после детето лежеше на пода.

Когато майка му го намери, викна бърза помощ.

Казаха, че от високата температура е получил шок. До края на оздравителния период, жената остана вкъщи.

Обичта и есенното слънце вдигнаха Дани и той вече тичаше на воля. Във вторник отиде на училище.

Сън или реалност беше случилото се?

Само Съдбата знаеше, мълчаливо намигвайки.