Дани
Самотното врабче хвъркна омърлушено из простора.
Дани стоеше до прозореца и гледаше навън. От няколко дни имаше висока температура и го болеше гърлото. Беше само на седем, а пропускаше красивия ден и дните за училище.
Обичаше книгите, особено приключенските. Родителите му ходеха на работа и той трябваше по неволя да се справя с болестта.
Имаше любима баба, но не я повикаха, за да избегнат заразяването.
Харесваше му героят Спайдър-Мен и затова бе поставил изрезки из цялата стая.
Тишината се отразяваше, трети ден Дани бе до прозореца, с изглед към градината.
-Как си?-чу звук.
Дани се ослуша, ….- пак вдига температура.
-Аз ли?
-Искаш ли да си играем?
Тръпки побиха тялото на момчето.
-Кой е? Кой си ти?
-Здравей, кой да е, знаеш. Казвам се Спайки, спасявам животи.
Знам във всеки момент какво ще се случи. Да бъдем приятели. Съгласен?
Дани гледаше, а плакатът му говореше.
-Покажи се!-смело викна Дани-Искам да те видя! Лъжеш! Ти не си Спайки, ти си демон!
-Демон? Ха-ха, момчето ми, ние с теб си приличаме-продължи гласът- Аз владея силата и мога да ти помогна да оздравееш, ставайки невидим.
-Глупости!- запротиви се детето-Невидим! Но как?- и нещо детско в лицето на Дани го правеше силен.
-Виждаш ли онова врабче, ще го убия или ще го спася, избери ти-продължи гласът.
-Убиеш? Но какво ти е направило? То е само една птичка!
-Защото мога! Само ми заповядай!
Доброто и злото бяха в борба.
Нещо в момчето се бореше с лошото, но искаше да се увери, че измисленият герой може да посегне на птичката.
-Добре, убий го!-категоризира Дани-Давай!
-Ха-ха, -смееше се онзи- ето виж, просто е!
Тишината избяга, появи се силен вятър.
Наблизо едно въздебеличко дете мина с прашка .И видя малкото кротко създание, на клончето.
Силен вик и паднало телце.
Врабчето беше на тротоара, а нежното му тяло почти не се движеше.
-Ето видя ли? Сега повярва ли?
Вятърът , докара дъжда, а после,… после детето лежеше на пода.
Когато майка му го намери, викна бърза помощ.
Казаха, че от високата температура е получил шок. До края на оздравителния период, жената остана вкъщи.
Обичта и есенното слънце вдигнаха Дани и той вече тичаше на воля. Във вторник отиде на училище.
Сън или реалност беше случилото се?
Само Съдбата знаеше, мълчаливо намигвайки.
© Ана Янкова All rights reserved.
