Дани
Самотното врабче хвъркна омърлушено из простора.
Дани стоеше до прозореца и гледаше навън. От няколко дни имаше висока температура и го болеше гърлото. Беше само на седем, а пропускаше красивия ден и дните за училище.
Обичаше книгите, особено приключенските. Родителите му ходеха на работа и той трябваше по неволя да се справя с болестта.
Имаше любима баба, но не я повикаха, за да избегнат заразяването.
Харесваше му героят Спайдър-Мен и затова бе поставил изрезки из цялата стая.
Тишината се отразяваше, трети ден Дани бе до прозореца, с изглед към градината.
-Как си?-чу звук.
Дани се ослуша, ….- пак вдига температура.
-Аз ли?
-Искаш ли да си играем?
Тръпки побиха тялото на момчето.
-Кой е? Кой си ти?
-Здравей, кой да е, знаеш. Казвам се Спайки, спасявам животи.
Знам във всеки момент какво ще се случи. Да бъдем приятели. Съгласен?
Дани гледаше, а плакатът му говореше.
-Покажи се!-смело викна Дани-Искам да те видя! Лъжеш! Ти не си Спайки, ти си демон!
-Демон? Ха-ха, момчето ми, ние с теб си приличаме-продължи гласът- Аз владея силата и мога да ти помогна да оздравееш, ставайки невидим.
-Глупости!- запротиви се детето-Невидим! Но как?- и нещо детско в лицето на Дани го правеше силен.
-Виждаш ли онова врабче, ще го убия или ще го спася, избери ти-продължи гласът.
-Убиеш? Но какво ти е направило? То е само една птичка!
-Защото мога! Само ми заповядай!
Доброто и злото бяха в борба.
Нещо в момчето се бореше с лошото, но искаше да се увери, че измисленият герой може да посегне на птичката.
-Добре, убий го!-категоризира Дани-Давай!
-Ха-ха, -смееше се онзи- ето виж, просто е!
Тишината избяга, появи се силен вятър.
Наблизо едно въздебеличко дете мина с прашка .И видя малкото кротко създание, на клончето.
Силен вик и паднало телце.
Врабчето беше на тротоара, а нежното му тяло почти не се движеше.
-Ето видя ли? Сега повярва ли?
Вятърът , докара дъжда, а после,… после детето лежеше на пода.
Когато майка му го намери, викна бърза помощ.
Казаха, че от високата температура е получил шок. До края на оздравителния период, жената остана вкъщи.
Обичта и есенното слънце вдигнаха Дани и той вече тичаше на воля. Във вторник отиде на училище.
Сън или реалност беше случилото се?
Само Съдбата знаеше, мълчаливо намигвайки.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Янкова Всички права запазени
