ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА: ВЕТЕРАНИТЕ

 

Даргоните бяха попривършили своята работа и доста хора въздъхнаха с облекчение. Странната им форма беше позабравена предвид факта, че облекчаваха страданието.

“Градът на светлината” щеше да разцъфне за нов живот, а може би и така трябваше да е.

Толкова много и различни неща се бяха случили на тези човешки същества. Те искаха да съхранят своя живот и да получат изкупление. Тук бяха сред свои.

След така наречения ритуал на пречистване, те образуваха специална група, която искаше да получи пълно опрощение и да започне наново.

Имаше един доброволец на име Асин Ман, който искаше да ги интегрира и да им даде втори шанс.

“Градът на светлината” беше разделен на две части – една за дълбоко провинените убийци и втора – за онези, осъзнали грешката си.

В средата на този град имаше огромен обелиск, осеян със странни йероглифи. Той беше със странна форма и целта му беше да приюти най-способните ветерани, които се опитваха да живеят добродетелно.

Те можеха да живеят там напълно безплатно като единственото условие беше да покажат своите качества по отношение на това да помагат на другите.

Това беше тяхното единствено спасение. И те го знаеха.

Общността на ветераните постоянно нарастваше с всеки изминат ден – те искаха да станат по-сплотени и силни и да се опълчват на новите предизвикателства по-ефективно.

Асин Ман не ламтеше за власт като Казук Мон и се опитваше да им помогне с цялото си сърце.

Той отделяше от времето си, за да ги научи да четат и пишат понеже имаше и такива, които не умееха. Това можеше да бъде ясен знак за тези, които не робуваха на предразсъдъци, че той е широко скроен човек.

Правеше това с такава страст и усърдие, че определено би заслужил някоя престижна награда, но в далечното бъдеще такава нямаше.

Асин Ман беше висок и строен, с черна коса и толкова дълбоки черти на лицето, че беше дори нереално колко много мъдрост беше събрана в него. От осанката му лъхаше благост и той наистина искаше да помогне.

Ветераните бяха длъжни да прекарат шест месеца в импровизирано училище, което да ги научи на определени умения в живота. След това онези, които искаха да се развиват продължаваха в още един осемнадесетмесечен курс, където получаваха по-напреднали умения и можеха да се включат активно на доброволни начала да помагат на други изпаднали.

Асин Ман беше основателят на тази програма, защото вярваше в правотата си. Искаше да демонстрира успех, който просто не беше за подценяване.

В тази ситуация никой не беше заплашен от събедно преследване, ако се провалеше – не заради друго, но той трябваше да бъде полезен на обществото по най-добрият начин.

Дори и по този начин това беше повече от похвално – някъде дълбоко в себе си всеки искаше да излезе напред и да заяви отчетливо желанието си да се развива – не само за себе си, но и за другите.

Ветераните страдаха и от мъчителни спомени по време на военните действия, тъй като много от тях не бяха с имплантирано и чипирано съзнание като децата.

Те вярваха в неща, в които в днешното смешно общество беше смешно да се вярва и страдаха за такива, за които е смешно да се страда.

Имаше един странен чар в този обелиск – той беше връзката им със слънцето, а те дори не бяха вярващи.

Асин Ман веднъж им каза:

- Не страдайте за това кои сте били и за това кои сте можели да бъдете – важен е само и единствено днешният момент, а той вече изтича. Грабнете го! Утре никой няма да помни заслугите Ви на бойното поле или да се интересува от добрините Ви. Но Вие искате да дадете и да се извисите – направете го заради себе си. Спасете се! Навреме!

Ветераните му вярваха и се чувстваха гузни за извършените престъпления. Те просто искаха да бъдат пречистени. Помнеха ужасите при Ау Кактир, помнеха и много други дивотии. Беше отвратително как мозъците им не се бяха пръснали след всичко преживяно. Те бяха от старата школа. За тях всяка дълбока и искрена дума беше изпълнена със смисъл.

Асин Ман се обърна. Не искаше да го видят че плаче. Той усещаше тъгата им с цялото си същество – той жадуваше това съществуване. Той можеше да живее чрез страданието на другите, но не и за това страдание.

“Градът на светлината” беше техният последен пристан, но докато те бяха в неговите ръце той щеше да направи всичко възможно, за да им помогне. Поне докато бяха в ръцете му, те щяха да усетят съпричастност и помощ – истинска помощ, а това определено беше нещо.

Ветераните не се интересуваха от светлината или огромния обелиск, а изкаха да започнат нова работа, на която да отдадат малкото оставащ им живот. Повечето от тях бяха на възраст над шестдесет години, което беше изключителна рядкост в ситуация като днешната. Дълбоката опасност беше да не изпаднат в бездната на себеразрушение, което можеше и да бъде необратимо.

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА: ВТОРИЯТ ОТБОР

 

Вторият отбор беше уникален по своята задача да елиминира първия, назначен от безмилостния доктор Гад ‘Ди Ен. Той трябваше и да направи още нещо. И това беше много по-важно. Гад ‘Ди Ен не искаше да има конкуренция в лицето на Сер Мак Зон. Да, той правеше едни дивотии за хуманно приобщаване на гуароните, но докторът щеше наистина да се разправи и с неговите погрешни възгледи. Гуароните бяха грешка на природата или по-точно грешка на генни експерименти, които можеха да се проведат по всяко време. Но селектираните човешки войници бяха станали жертва на политическата обстановка на планетата – това беше важното. Нищо от това нямаше да се върне – нито тогава, нито сега. Гад ‘Ди Ен знаеше също така и за дълбоките познания на Сер Мак Зон по патоанатомия и се безпокоеше, че той може би се беше натъкнал на някои компромати срещу него самия и имаше вероятност да прозре неговия замисъл. “В природата нищо не се губи.” – спомни си той една твърде банална и изтъркана фраза. Но този път той трябваше да действа изпреварващо – иначе всичко щеше да отиде по дяволите.

Сер Мак Зон беше онзи, който беше обърнал гуароните в полза на хората, както Гад ‘Ди Ен беше обърнал чипираните деца в полза на реализиране на плановете на Ом Гур Нал. Приликата беше убийствена!

Имаше обаче и една съществена разлика – Сер Мак Зон имаше човещина, която Гад ‘Ди Ен нямаше. Той искаше да привърже двете раси и да подобри качеството на живот – каква илюзия!

Алчният и брутален доктор обаче щеше да попречи на своя колега, който определено му слагаше прът в колелата. Щеше да се разправи с този самозванец – при това с чиста съвест!

Напред се виждаше перспективата за светло бъдеще – беше толкова приятна, красива и всепоглъщаща. Толкова достижима!

Но както навремето Кийт беше гледал слънцето, сега беше ред на някои други просто да забравят да го гледат завинаги!

Вторият отбор беше пълен с инструкции и беше получил локацията на първия – при това по много подъл начин. Бос щеше също да стане жертва и да заличи следите към извратения и деспотичен доктор.

Честно казано, Гад ‘Ди Ен нямаше никакво намерение да плаща на когото и да било. Целта му беше просто двата отбора да се избият помежду си. Не беше нещо нечувано и невиждано!

В състава му влизаха истински ветерани.

Смахнатият Еймс водеше тези психопати – истински цербери, готови да убиват – при това без капка милост.

В дълбочината на чувствата на всеки уважаващ себе си убиец има едно качество, което силно го отличава от масата хора. Едно, почти незабележимо, отклонение благодарение на което той оцелява в околната среда, наречена социум.

Еймс беше точно това – той беше бит и тормозен от баща си като малък, беше унижаван и измъчван в училище, подиграван в компанията, в която работеше, а впоследствие, изключен от Военната академия при едно неособено красиво сбиване с един от кадетите. Въпросният герой го беше обидил на майка и той му беше скочил. С бързи движения и ловки подскоци той скъси дистанцията и разби зъбите му с глава.

Проблемът беше, че този кадет беше голям връзкар и малко по-късно за него започнаха огромни и неизчерпаеми неприятности.

Директорът го извика и му заяви горе-долу следното:

- Недопустимо е да се нахвърляте по този брутален начин върху Ваши колеги, още повече след като сте сигурен, че ще победите. Няма как да толерирам подобно поведение. Не само ще Ви изключим, но и ще сложим специална щампа в електронното Ви досие, за да не Ви вземат на работа.

След това пропадането надолу беше стремглаво. Скоро Еймс остана напълно сам и забравен от старите си приятели. А жадуваше единствено да бъде като останалите.

Трябваше да припечелва по нещо, но всъщност единственото, за което се сети, беше да се занимава с убийства. По това време това беше супер изгоден бизнес.

Набързо събра някои хайвани, готови да убиват, дори и безплатно, и се гмурнаха в шума на столичния живот. Много бързо продължиха напред в своите опити да неутрализират конкуренцията.

Преди да бъдат наети от доктора, те бяха изчистили толкова много други хора.

Смахнатият Еймс се срещна с него на една сюрреалистична площадка, където му каза горе-долу следното:

- Чувал съм за впечатляващата Ви слава, докторе. Но едно нещо мога да Ви кажа. През целия си живот аз съм бил недооценяван, бях стъпкан в това общество. А някъде дълбоко в себе си намерих сили да се изправя и да продължа напред. Сега убийствата ме поддържат жив.

- Действително имате тъжна история – съгласи се доктора, - а как възнамерявате да се разправите с опитен детектив като Бос, който изглежда Ви е изпреварил – загадъчно приключи речта си той.

- Ами, това си е моя работа – достатъчно любезно отвърна Смахнатия Еймс, - но мога да Ви гарантирам, че всичко ще приключи в най-скоро време.

- Знаете ли, драги, гледам тези красиви залези на планетата почти четиридесет години – поклати глава доктора, - и винаги съм намирал нещо ново, магично и загадъчно в тях, но от известно време започнаха да ми писват и дори имам чувството, че се повтарят. Магията на природата е да ни убеди, че нещата се променят, а те всъщност са си все същите.

Убиецът близо до него кимна в знак на съгласие. Те си стиснаха ръцете и се уговориха да установят връзка едва след като Бос беше изпратен в гроба.

Медикът беше доволен от това. Планът го устройваше.

Еймс бързо събра Дивака Райън, Джоузеф Зердакил и още няколко откачалки от този род. И се подготви да действа и да реши проблема в отрицателно време.

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРА: ПРОКЛЯТИЕТО НА ШЕЙМ

 

Имаше една стара приказка, че мъртвите можели да те пратят в гроба и тя беше донякъде вярна. Убийството на Шейм не можеше, а и не биваше да остава без последствия.

Шейм беше останал без родители от ранна детска възраст и нямаше как по друг начин да се пребори за оцеляването си освен да излезе на улицата – тя беше любимото му място – там имаше толкова интересни неща, които можеха да се свършат. В началото беше момче за всичко, но много скоро се издигна до заместник шеф на банда, а после пое и ръководството на една от най-бруталните на име “Сините крале” – те вилнееха из този район, защото това им харесваше, но също така и не знаеха какво друго да правят с живота си – възможностите в този микро свят бяха ограничени и скоро Шейм започна да налага огромното си влияние по отношение на осталите. Заведението на Екълстоун беше наблизо, а дрогата беше неизчерпаема. Всички се друсаха със специална кибер дрога, която имаше ефект върху съзнанието им само когато попаднеха във виртуална среда – тогава се отключваха множество ефекти – преди всичко халюциногенни. И те буквално се превръщаха в животни.

Имаше хора, които живееха в собствените си страхове, и буквално изгубваха разсъдъка си след като поемеха VIS GOD 114 – една странна субстанция със неопределен лилавометаликов цвят.

Упорито се носеше мълвата, че един от надрусаните се събудил върху гигантска кевларитова греда при строежа на огромен небостъргач – съзнанието му не понесло това и той просто скочил. И се размазал като хлебарка. Тогава имаше известни размирици в квартала – при това кървави!

Съществуваха и други проблеми – Шейм не знаеше как да се впише в социума. Той усещаше, че членовете на бандата му се опитваха да се измъкнат от Ензок Ра – всеки в търсене на нов живот, но мнозина и се проваляха. На един му бяха пръснали мозъка. Той знаеше само реалността, създавана от всички, които се друсаха с въпросния VIS GOD 114.

Благодарение на дрогата Шейм имаше най-вкусната храна и най-доброто пиене, имаше популярност, а също така и голяма власт върху съзнанието на своите връстници. Скоро организацията му придоби респектиращи размери. Той се издигна в очите на околните, но сам знаеше колко фалшиво беше всичко.

Преживя най-хубавите си години именно тук – едно място, пълно с младежка романтика и нереализирани трепети. Място, пълно с хора жадуващи да живеят, но незнаещи как. Искащи да открият един нов свят. Място, което в крайна сметка водеше до нищото. И не на последно място – люлка на пороци и разврат в стил киберпънк. Това естествено не можеше да продължава повече от десетина години – е може би дори петнадесет или двадесет.

Преди да му пръснат мозъка Шейм беше на двадесет и четири, но се чувстваше като развалина на четиридесет и пет. Целият му живот се крепеше върху дозата VIS GOD 114, интуитивния му маниер на брутално управление и купищата пари, които идваха при него. Той не знаеше на кой свят се намира. Това рано или късно щеше да го запрати в бездната, дори и куршумът на Ом Гур Нал да не беше го довършил.

Проблемното му поведение също не беше за пренебрегване. Той обичаше да ходи на училище, но по едно време наистина му писна и започна да учи занаята направо на улицата. Скоро се превърна в брутален лидер, който лесно преговаряше за ценовите условия.

Реши да удари педала на газта докрай – двамата с Биг Джон се друсаха като коне. Напълно естествено на авера му скоро му писна и поиска да се оттегли – нещо, което не се понрави на Шейм.

Конфликтът между тях се беше изострил малко преди Шейм да напусне този свят.

Къде е стоката? - запита го той, мислейки си, че Биг Джон му върти номера.

- Съмняваш се в приятеля си, а? – запита го Биги и не по погледна повече.

Обикновено той му пазеше гърба, ако станеше фал, тъй като боравеше с огнестрелно оръжие доста по-добре от него. Но след като отношенията им поизстинаха, спря да го покрива.

Така започнаха да стават големи фалове.

Ом Гур Нал не беше вчерашен, за да не разбере, че той е идеалната жертва – най-доброто пушечно месо, което можеше да си представи. Шейм – това щеше да бъде неговият най-голям срам!

Трябваше да подготви сцената за екзекуцията на това пале, което и без това нямаше да липсва на никого.

Макар членовете на бандата да прекарваха значително време заедно, те просто не се познаваха истински, защото всеки играеше своята роля.

Ерадио Ди Монк беше най-добрият стрелец, който можеше да се справи с тази работа. То беше убиец по душа и затова получи шанса на живота си да ликвидира лидера на бандата. Той беше именно заловен от Бос и неговия екип.

Защо обаче трябваше да загива?

Ами, нямаше супер конкретна причина, просто Ом Гур Нал съзря в него заплаха – истинска при това, защото той и приятелите му се мотаеха покрай заведението на Екълстоун и може би виждаха това-онова. Доста сложно ставаше, особено когато трябваше да се реализират впоследствие прибраните наркотици.

Но всичко с времето си.

Извратения убиец беше подкупен много умело чрез въпросните трансфери чрез петото ниво на виртуална реалност и хората на Еквиус Мон дори бяха направили трансфера без дори и да подозират. Обаче именно там Ом Гур Нал се беше оплескал, тъй като въпросният мъж, когото срещна, се беше натъкнал на истинския му враг, който беше пренасочил парите. Звучеше доста объркано, нали?

Но на практика не беше!

Шейм просто трябваше да накара детектив Бос да тръгне по грешна следа и толкова – ни повече, ни по-малко.

И това наистина стана. Ом Гур Нал беше във възторг!

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТА: ВИРТУАЛНА ДРОГА

 

Когато се надрусаш във виртуална среда е съвсем различно от това, когато го направиш наяве. Сетивата ти просто искат да намерят освобождение, но то така и не идва. Цялото ти тяло се готви да експлодира и ти идва да крещиш и дори да молиш за милост. Цветовете пред теб непрекъснато се променят. При промяната в нивото на виртуална реалност не е изключено дори да умреш, но определено най-страшното е самата концепция на вземане на наркотика. Тя определено е прекалено гадна.

Мнозина искат да усетят какво е да се движат по ръба на бръснач – е, това е почти същото.

Когато Шейм се друсаше, купонът беше повече от як – наоколо всички откачаха и след това вилнееха и правеха целия квартал на пух и прах. Но Шейм не беше глупак, той знаеше, че органите на реда следяха организираните от него провокации.

Виртуалната дрога така опияняваше съзнанието, че всеки можеше да се чувства едва ли не принц или крал в собствената си кожа. Беше по-силна от всичко друго.

Мнозина изпитваха страх дори да я докоснат, но нещата можеха да излязат от контрол и по друг начин – един сам се простреля в главата след като се беше напил до козирката и беше взел огромни количества от въпросната субстанция.

Това беше станало точно в заведението на Екълстоун, което беше обявено за неутрална територия. Оттам насетне, търговията на Шейм започна бавно да замира, но членовете на бандата му не бързаха да го изоставят – тъкмо напротив. Той беше като едно недобито псе, което бавно умираше и имаше нужда от пазачи. Биги Джон влезе донякъде в ролята на негова бавачка, но само заради простичкия факт, че той можеше да завлече и останалите. Трябваше да го неутрализират достатъчно ефективно и да се разправят с него малко по-късно.

Шейм беше обречен. Просто Ом Гур Нал беше следил бандата достатъчно дълго време, за да е наясно точно с този факт. Но имаше и друго Шейм притежаваше дълбока черта на състрадание.

Веднъж една старица беше болна и той задели част от парите от продадената дрога за лечението й.

Останалите се изумиха как той е действително съгласен да сподели дела си с нея по този начин. Тогава той им отговори:

- Аз съм само един човек, но не отказвам да подам ръка на някой, който ме моли за помощ.

Еверия Доунс го изгледа малко странно. А Майло Старторн помисли, че е друсан като кон. Но поради някаква причина никой не го запита за нищо и никой не си промени мнението за него. Но само засега!

Лодката потъваше и те бяха готови да я напуснат, но не и без бой.

Биг Джон ги събра точно тогава и им държа кратка лекция, докато техния шеф къртеше блажено.

- Съгласна съм, че той се промени и не може да му се вярва – додаде и Майло с лека нотка на състрадание в гласа. – Вече не го интересуват курвите и парите. Дори и дрогата. Един е такъв – отнесен. Твърде тъжно. Това ли беше някогашният ни идол? Това ли беше нашият вожд?

Биг Джон също беше тъжен, но той трябваше да направи каквото трябваше да направи. Иначе конкурентните банди щяха лесно да им видят сметката. Дрогата далеч не се пласираше само в заведението на Екълстоун, а и на други места в Ензок Ра. Там се въртеше голяма игра. Там беше истинската закуска.

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА И ЧЕТВЪРТА: ПРЕДАТЕЛ

 

Късно през нощта Биг Джон се измъкна. Чувстваше се гузен и му беше кофти. Знаеше, че за тези деветнадесет години проклетата планета се беше изменила до неузнаваемост. Той тихо се отдели от приятелите си и се излезе на улицата – мястото, което познаваше най-добре.

Уж всичко си беше по старому, но на практика нищо не беше такова както преди. Всичко щеше да стане дори още по-страшно в близко време.

Докато крачеше из улиците на Ензок Ра, Биг Джон хвърли поглед върху някои от сградите – те сега му се сториха като декори, а преди бяха изпълнени с живот. С толкова емоции и истинско приятелство. Бяха продавали дрога на целия квартал чрез посредници и това беше нещо, което никой преди не беше успял заради наложения монопол от страна на Ом Гур Нал.

Не мислеше нито за Майло, който му беше почти като брат, нито за Еверия Доунс, която считаше за своя по-малка сестра. Искаше просто да върви напред – като по инерция. Да изпълни мисията, която считаше за своя. Да победи – на всяка цена! Дори и с предателство!

Но дори и тук се чувстваше чужденец – щеше да направи всичко по силите си да превърне очакванията си в реалност и да направи нещо с живота си, защото с Шейм просто нямаше изгледи за никакво бъдеще.

Страдаше и изпитваше носталгия по времето, прекарано с него, осъзнавайки, че по този начин го обрича на гибел, но трябваше да мисли за собствената си кожа.

Припълзя през целия Ензок Ра, покрай футуристично изглеждащите и красиви конструкции на свръхвисоките сгради и масивните халета. Огледа и заведението на Екълстоун. Някъде там се търкаляха счупени вестерни бутилки, пълни с коктейли и имаше надрусани курви, които нагло го оглеждаха. Той много внимателно мина покрай тях и отиде до другия край на площада. Не биваше да привлича излишно внимание.

После потъна в мрака.

Ом Гур Нал искаше информацията точно от него не за друго, а заради близостта му с Шейм. Трябваше да устискат поне още малко.

Главатарят им беше тотално надрусан и депресиран и нямаше да изкара още дълго – трябваше да се разправят с него по някакъв начин.

Биг Джон докладва на Ом Гур Нал абсолютно всичко, което знаеше – какви знания за боравене с оръжие имаше Шейм, откъде се снабдяваха с дрогата, къде точно я пласираха и на какви цени, а също и кои бяха конкурентните банди.

Ом Гур Нал слушаше къде вяло къде не. Тези неща го касаеха сравнително по-слабо – да, оборотът на Шейм беше респектиращ – той правеше поне сто хиляди кредита на седмица или около пет милиона годишно, което беше извънредно много, но Ом Гур Нал не искаше да душат около него и по-специално да стигнат до някои идеи като например че финансовата пирамида минава през хората на Еквиус – иначе казано Шейм работеше за него, но мислеше че се движи шано .

Скоро той се изправи пред доста сложна задача – трябваше да избира пред приятелството или пред истинската цел – да стане някой.

Той избра второто. Ом Гур Нал беше достатъчно предвидлив да чипира и неговото съзнание по правилния начин. Нещата в крайна сметка си идваха на мястото.

Биг Джон се беше надрусал с виртуална дрога за кураж и усещаше, че топките му щяха да се пръснат като балони. Ом Гур Нал нареди на хората си да закрепят чипа в мозъчната му кора и той почувства сила и власт.

Ще ти дам достъп до четвърто ниво от виртуалната реалност – без да му мигне окото му каза властелинът. – Но ти трябва да знаеш едно – там е за истинските играчи. Да те видим колко струваш.

Дълбочината на възприятията му се изостри и той започна да вижда нещата другояче – схвана и че Ом Гур Нал искаше да затрие всички. Просто пипаше отдалеко. И много бавно.

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТА: НА АСТЕРОИДА ИДВА СМЪРТ

 

Гейбриъл беше една истинска мъжкарана, измъкнала се на косъм от сигурния си гроб, и продължаваше с убедеността на завоевател да изследва малкия астероид Изод Син. Скоро тя намери нещо изумително. В далечината съзря мъртъв демон, който явно е бил сполетян от нещо страховито. Приближи се да разгледа трупа му. Той просто не беше толкова впечатляващ, но въпреки това височината му беше около два метра и половина, имаше издължени ръце и ципести пръсти с огромни нокти. Явно беше, че е някой от нисшите демони от ранга на Ронве – адския полицай.

До него имаше малка паметна плочка, на която беше гравирано:

 

“Демон на корупцията Ксафан – бивш паднал ангел Заган”

Останалата част от текста не се четеше поради факта, че някой със сила я беше изтрил. Но вътрешно в себе си Гейбриъл осъзна нещо. Демоните искаха този астероид не като някакво капище, а като изходен пункт! Но към какво?

Погледна изцъклените очи на демона – те бяха мъртви и най-страшното беше, че ужасът още беше останал там – всепроникващ и объркващ сетивата ти.

Много неща бяха минали през главата на Гейбриъл, включително кончината на нейния любим, но за първи път тя се запита какво ли e демон да умре? Какво ли беше да се стигне до този край?

Тя беше чувала за ангела на смъртта Самаел, но нямаше никакво понятие кой отговаря за душите на демоните.

Демоните също притежаваха душа, но душата на този демон явно беше взета от някой друг.

Гейбриъл успя да намери резервни капсули със сгъстен въздух за своя скафандър.

Продължи убедително напред с устрема на истинска лъвица. Знаеше, че не бива да се разсейва, нито да губи и секунда от ценното си време.

Толкова неща и се бяха струпали на главата.

Трябваше и да се справя с други опасности като например далеч зад хребетите тя усети нечие присъствие. Сякаш някой или пък нещо я наблюдаваше – нямаше никакво съмнение, че то скоро щеше да бъде тук!

Скоро я налегна брутално чувство на тъга и безнадеждност – нямаше измъкване от този капан.

Невидимите очи я следяха много внимателно – тя усещаше назряваща опасност.

Валак всъщност беше решил да вземе нещата в свои ръце и да не дава възможност на Ханс да осъзнае ясно и реално какво се случва. Пруфлас беше изпратен само да го разсейва и зарибява докато всъщност се случваха истинските неща. Той беше разчел формулите в съзнанието му и знаеше, че ученият ги обрича на сигурна гибел. Но беше видял и че сигурността им беше гарантирана при преминаването на астероида. И реши да действа без да чака много много.

Гейбриъл скоро осъзна, че в съзнанието й изплуваха брутални картини, вероятно причинени от демоничното присъствие.

Някъде там тя съзря техните физиономии – те я приближаваха с дивашки гримаси на хищници-победители. Всичко скоро щеше да си дойде на мястото. Гейбриъл беше хитра – веднага грабна малката плочка с надписа и го скри зад гърба си. Плочката не беше особено тежка – може би около половин килограм, но все пак в открития космос нещата стояха другояче.

Демоните оголиха брутално зъбите си, жадуващи да я разкъсат парче по парче.

Отнякъде се появи и Валак, който крещеше:

- Хванете я жива и я доведете при мен! Веднага!

Демонската гмеж, имаща потенциала да помете цяла елитна човешка армия, започна да се изсипва от тайния портал на капището.

Много страшно беше да се слушат нескончаемите мляскания, хъркания и брутални ревове на тези чудновати създания.

Валак беше горд предводител и като такъв ги държеше изкъсо.

Ханс щеше да стои в Ада до второ нареждане, за да не създава излишни неприятности. Валак го беше прецакал много, ама много здраво! И беше горд със себе си!

Гейбриъл усети, че загива и всичко отива по дяволите – това беше нейният шанс да се измъкне от бруталния капан на тези дяволски изчадия, които опитваха какво ли не само, за да се доберат до нея!

Тук нещата стояха по същия начин – толкова омраза се беше наслоила в душите на демоните, че те даваха мило и драго да успеят да се измъкнат от адската реалност, в която се намираха.

Гейбриъл имаше малък лазерен резец и успя да покоси първия демон с брутално движение на китката. Чудовището изхърка и умря завинаги.

Но другарите му бяха доста по-хитри и отракани. Те не се хвърлиха необмислено напред, а ръмжаха отдалеч като стадо гадни хиени, излезли на лов за жива мърша.

Валак искаше да проникне в душата й, да усети настроението й и да види как трябваше да се разправи с грешниците веднъж и завинаги! Да той щеше да го направи с цената на всичко!

Демоните обичаха пира с човешки души – това ги устройваше и ги правеше истински живи!

Гейбриъл се скри зад една скала – тя знаеше, че те ще я хванат и ще успеят да я убият много лесно.

Почти вече усещаше присъствието им.

Нямаше нищо страшно в бързата и безболезнена смърт. Но демоните щяха да я измъчват преди да я довършат. Така трябваше да стане и така щеше да стане!

Малко по-късно усети нещо особено в главата си – гласове, които й нашепваха за смърт – небивало предателски бяха те.

Чу всички най-лоши неща, които можеха да се чуят. Нямаше проблем все пак да умре в адски мъки, но поне да може да се разправи с проклетите твари. Това щеше да й даде малко успокоение на душата.

Някъде там Агарес ехидно се смееше, но не бързаше да се включи в битката, а само гледаше сеир.

Не на последно място толкова много демони трябваше да се справят с една нищо и никаква жена.

Тя беше ужасена, защото противните създания бяха толкова нагли и скоро щяха да постигнат целта си.

Стисна очи и замахна със резеца. И отново, и отново, и отново, и отново.

Чуха се хрипкави звуци и тя усети демоничната кръв да я залива като река.

Но тогава една мощна ръка я хвана и стисна като клещи.

Толкова болка тя не беше изпитвала. Не можеше да си поеме въздух, яростно борейки се в конвулсивни спазми.

Валак ревна:

- Пуснете я! Веднага!

Тя рухна и започна да плюе кръв в собствения си скафандър. Беше страшно.

- Моето момиче, твоята човешка раса скоро ще загине! А аз определено смятам да науча някои неща от теб! Запомни добре лицето ми! Защото ще отидеш в Ада!

Демоните наоколо ревнаха жестоко! Те усещаха приближаващата смърт!

Толкова много неща щяха да се случат. Тогава на Гейбриъл й хрумна просто да се самоубие.

Когато понечи да го направи обаче, някак си закачи плочката, която беше прихванала на гърба си. Усети някакво затопляне и нещо сякаш я бутна. Плочката сякаш мърдаше.

Внезапно тя се огледа - беше на съвсем друго място. Всичко в съзнанието й говореше за нещо много особено – тя нямаше нищо против да узнае тайните на смъртта!

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТА: ГИБЕЛТА НА ДЕМОНА

 

Някои смятат смъртта за благословия, други – за избавление. Но има и такива, за които тя е единственото възможно решение. Всичко трябваше да се случи повече или по-малко по своя естествен ред.

Когато плочката заработи, Гейбриъл усети същността на смъртта. Усети полъха на забравата и най-сетне усети какво е да копнееш за всеки последен миг живот.

Демоните бяха изненадани и се спряха.

- Никога не сме виждали човек сам да желае смъртта си, при условие, че може да се измъкне! – закимаха те. – Но това си е твой избор! Искаш да се измъкнеш от Ада, но най-вероятно ще останеш заклещена между небето и земята.

Гейбриъл кимна и сведе глава. Сълзи закапаха от очите й. После счупи плочката.

Това вбеси демоните още повече.

- Как смееш да унищожаваш плочката на Ксафан? – изпаднаха те в недоумение. – Тя е единственото благодарение на което си жива. Ти разруши единствената си опора!

След това те се нахвърлиха върху нея без да му мислят и започнаха да я късат парче по парче.

Главата на Гейбриъл се катурна наоколо, а светлината на космоса се отрази в изцъклените й очи. Устата й беше замряла в смразяваща безжизнена усмивка. Ръцете й бяха сгърчени в пресмъртна конвулсия. Така бившата “господарка” на астероида завърши земния си път.

Съзнанието според някои е като лук – колкото повече го белиш, толкова повече пластове се откриват отдолу. Вътрешностите на Гейбриъл бяха поделени между гладните демони, които започнаха да се хранят с привидно удоволствие. Те жадуваха да усетят вкуса на човешка кръв. Искаха да почувстват всичко това.

Трябва обаче да и се признае – добави един от мляскащите демони, - че определено знае как да се бие. Колко от нас бяха покосени от това момиченце!

След като се нахраниха достатъчно добре, демоните проговориха:

- Добре, че я отървахме от мъките й – тя така или иначе щеше да умре, ако не й се бяхме притекли на помощ да я изядем. Но от друга страна – продължиха те, мляскайки грозно, - май в нея няма нищо човешко или почти нищо.

Валак ги сгълча:

- Стига приказки, намерението на Ханс беше да вкара всички нас в черна дупка. И почти успя да ме измами. Но, стига толкова! Просто стига!

Демоните го гледаха изумено – не защото бяха впечатлени от Ханс, а защото усещаха нов прилив на сила в своя лидер. Те осъзнаваха, че той ще запази своя трон. И ще падат много глави!

Демоните признаваха само онзи, готов за истинска битка, готов да хищничества над околните и да покаже всичко онова, което беше таил през всичките тези години. Малцина бяха онези, които биха тръгнали просто така.

Валак знаеше нещо – Ханс го превъзхождаше по интелект. Това копеле сигурно беше най-умното във цялата вселена. Но имаше още нещо. В живота, пък бил той и в Ада, емоционалната интелигентност означаваше много, много повече. Разбира се мнозина твърдяха, че емоционалната интелигентност можеше да се подобри с течение на времето.

Но тайната на Валак се криеше в нещо друго – в далечното бъдеще моралът беше пропаднал не толкова поради разврат, а поради изкривени ценности.

Удавници помагаха на удавници. И тази картина беше тъжна.

Валак изглеждаше стабилен въпреки че раните му вътрешно го изгаряха. Това на езика на Ада някой определяха като “трудова дисциплина”. Демоните бяха впечатлени от липсата на непоколебимост и хладна пресметливост на неговите действия – той беше техният истински лидер. Той беше човекът, който да им покаже правият път.

Астероидът не беше достатъчно голям да поеме дори и половината от така нареченото демонично войнство – толкова многобройно бе то.

Един от демоните намери малък свитък в пазвата на Ксафакс – на него имаше гравирани следните простички стихове:

 

В Ада живея,

Валак ще ме съди,

Отивам си аз,

Каквото да кажа,

Тук не съм бил прав.

 

Те му предадоха бележката. Той оголи кучешките си зъби.

- Много добре е написано и много вярно!

След това демоните се заеха да работят по втората част от плана си. Тя беше особено важна предвид факта, че толкова много неща им предстояха.

Не можеха да останат на този астероид вечно, защото порталът нямаше да е задълго отворен.

Тайнствените символи можеха да ти довлекат лудост дори само като ги гледаш, а аурата на излъчване беше извънредно силна. Нямаше съмнение, че някое от така наречените заклинания можеше да блокира цялата активност на портала и това наистина да бъде краят им.

Те изказаха опасенията си на Валак, а той им даде ясно да разберат, че има решение на проблема. Астероидът скоро щеше да мине до една свръхнова звезда и това беше техният шанс.

Точно тогава наоколо се напълни с предатели – много нагли и долни. Те искаха да изхвърлят Валак от астероида в открития космос.

Някои от най-силните демони като Пеймон и Ориаркс ревнаха:

- Убийте царя! Ада заповядва! Той вече живя достатъчно!

Валак обаче не загуби кураж. Той очакваше възможен преврат, но не подозираше, че някой като Ханс ще го организира. Не разбираше как един обикновен човек можеше да влезе в психиката на поданиците му и да ги манипулира до такава степен.

Демоните го хванаха и го завързаха с въжета – така че да не може да помръдне.

Дълбоко в себе си той усети гибелта.

- Аз ви помагах толкова много – започна той. – Опитах се да обединя адските сили.

Демоните му се озъбиха:

- Ти просто нямаше план и ни водеше към сигурна гибел на този астероид, от който няма измъкване. Ханс е много по-добър от теб и ако той трябва да бъде водач на Ада – нека! Ние ще застанем зад него.

Други изтъкнати демони като Сонейлон и Тамус се опитваха да всеят ред между разбеснелите се свои събратя, но без особен успех. Те усещаха, че главата на Валак аха-аха ще се търкулне, но искаха това да стане според правилата. Ханс трябваше да бъде коронован за новия цар и да получи абсолютна власт над подземното царство, което зегандарианците наричаха Шанор Дун.

Преди това го запитаха има ли да каже нещо като за последно. Валак ги погледна мрачно и каза:

- Нямам.

Той беше обесен на входа на капището, разпъван между Ада и този свят, измъчван от загубата на своята власт.

След като настъпи това, сред демоните се чу странен смях.

Явно така свършва всеки демоничен господар. Удушен в собствените си мрежи.

Далеч напред се чуваха роговете на самия Ад или Шанор Дун. Те възвестяваха издигането на новия владетел.

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМА: ВЪЗДИГАНЕ НА ВЛАСТ

 

Ханс беше облечен в робата на Арган, която беше принадлежала на много други демони преди него.

Получи и своята емфузора, която да го пази от разчитане на собствените му мисли.

Дълбоко в себе си обаче разбра нещо супер важно – някъде по трасето Валак беше допуснал огромна и неприятна грешка.

Дори демоничният лекар Упхир не беше успял да излекува понесените от него рани.

Раните го измъчваха, защото той самият знаеше какво го очаква, но допускаше да отлага ситуацията до последно. Валак страдаше всеки ден, но изглеждаше като безмилостен демон, какъвто беше.

Една болна твар, пълна с недъзи, макар и невидими с просто око, не е достойна да живее според критериите на Ада. Тя просто няма да бъде толкова добре обгрижвана от поданиците си, които знаят, че тя агонизира.

Законите на подземното царство са твърде ясни и в тях няма място за импровизации.

Дълбоко в сърцето си Валак знаеше, че умира – умираше и неговата душа, която беше толкова болна. Да живееш живот на демон не беше никак лесно.

Много негови поданици като лекаря Увал или демона Верин подозираха за неговата агония много преди и другите да научат. Те знаеха, че е време тронът да бъде овакантен – така и трябваше да бъде.

Ханс пое властта и премина специална процедура по изчистване на своето съзнание – той трябваше да бъде готов да поеме властта почти незабавно.

Демоните признаха, че без оглед на произхода му, най-логично беше той да поеме командването на адските пълчища – беше адски умен, адски лукав, и адски неморален. Какво повече да се очаква от един господар на Ада? Е, може би не му достигаше все още малко бруталност, но с времето, кой знае, щеше да компенсира тази своя слабост. Пък и демоните не очакваха от своя владетел да е идеален – все пак щеше да управлява Ада, а не Рая.

Ханс получи одобрението на всички по-старши такива като Нергал, Набериус и Буер – това беше повече от достатъчно да осъществи своя замисъл.

Толкова много чувства се смениха в него, но всички единодушно решиха да му разкрият някои от тайните на пъкъла още сега без да губят никакво време. Ситуацията се променяше твърде бързо, за да протакат.

След като той научи принципа на действие на емфузората и се запозна с разбиранията на Ада за морал на владетеля, трябваше да мине през основните церемонии. Това отне няколко дни.

Назначен му беше и помощник – самият Агарес, който лукаво съзнаваше, че макар да се беше провалил с Ембориан, нямаше в никакъв случай да повтори грешката с Ханс, който имаше всеки шанс да успее, а старият хитрец щеше да го съветва за всяка по-важна стъпка и да го предпазва от грешки.

Атмосферата в Ада преди всичко се изразяваше в дълбоките разбирания за смъртта и това как да бъде избегната от демоните на всяка цена. В Ада това беше много важно.

Агарес беше препатил много, беше един от най-старите демони, но и той се боеше от нея.

- Вярно ли е това, което твърди Пруфлас? – запита го Ханс. – Той каза, че измеренията са безброй много. И можем да пропадаме до безкрай.

- Твоят наставник не те е излъгал – много внимателно започна Агарес, - но ти е спестил някои подробности около структурата на Ада и на самата вселена. Твърде комплексно е всичко това. Ще ти го кажа така – твоята душа може да загине, да, тя може и да се въздигне, но в крайна сметка кому е нужно всичко това? Рано или късно истината ще лъсне наяве – преди всичко за теб самия. Себеосъзнаването на душата е едно от най-гадните неща – дори и в Ада. И едно от най-протяжните. Не мъченията или несгодите на това царство, с които страдалците свикват повече или по-малко. В крайна сметка какъв Ад щеше да е това, ако душата очаква какво ще й се случи?

- Тогава искам да те пита и нещо последно – осмели се Ханс. – Какво се случва с демоничните души?

Агарес не побърза да отговори. Той осъзнаваше, че има велики тайни в това да бъде такъв или онакъв. Знаеше го от опит и осъзнаваше колко коварен е въпросът на неговия подопечен без значение с какви намерения беше зададен.

- Виж, драги Ханс – обърна се той към него най-учтиво, - не е толкова лесно да се отговори на подобен въпрос. Никак при това. Демоничната душа не прилича на човешката, но най-страшното за нея не е да спре да съществува.

- Къде тогава е разковничето? – поиска да узнае Ханс.

- Там е работата! – побърза да продължи разговора Агарес. – Никога не може да сме напълно сигурни къде отиваме. За някои Ада е състояние на душата, но други цяла вечност вървят по път, който води до никъде. Дори в измерения, които нямат нищо общо с пъкъла.

- А нима е възможно това? – изуми се Ханс.

- Защо да не е? – тъжно поклати глава Агарес. – Демоничното царство е просто едно място, населено с определени създания. В крайна сметка душата не престава да съществува просто така – това е преди всичко въпрос на личен избор.

- Искаш да кажеш, че ние сами избираме дали да умрем? – запита го той.

- Ами донякъде – прошепна му демонът. – Бих го казал малко по-иначе. В дълбочината на съзнанието ни се крие истината за нещата. Ако спрем своите търсения – умираме. Това е толкова просто.

- Но каква е истината в Ада? – припряно поиска да узнае Ханс.

- Ами за всеки е напълно различна – сериозно му отговори Агарес. – Бих ти казал като за последно. Един живот не може да се построи на нестабилна основа. Ако си добър – бъди, но ако си зъл – това е твоят път, който води до падение. Тънката част е колко точно си отдаден на това, в което вярваш и докъде то ще те доведе.

Да разбирам ли, че и демоните не знаят толкова много неща – зададе той последния си въпрос.

- Точно така – промълви демонът, - но най-големият проблем изобщо е в липсата на съзнание. Не в самото съзнание по принцип. Съществуването на душата също има свои закони.

Емфузората наоколо ги предпазваше никой да не чуе за разговора им – това беше най-важното.

- Защо тогава съществува страдание? – опита се да се аргументира Ханс.

- Защото иначе няма добро – беше отговорът. – Аз бих добавил също така, че няма и живот – при това никакъв!

 

Ако пътят пред теб е ясен, най-вероятно вървиш по нечий чужд.

Карл Юнг

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМА: ПЪТЯТ

 

Ханс бързо се издигна в йерархията и успя да постигне впечатляващи неща – той беше един от малкото, които бяха успешни в това да накарат другите да ги слушат.

Само старши демони като Буер или Нергал имаха талант, по-голям от неговия.

Ханс не се заблуждаваше в разсъжденията си – той очакваше съдбата си. Стъпка по стъпка може би пропадаше все по-надолу, подобно на удавник, но той знаеше, че това е пътят му напред и надолу. Дали вече беше ударил дъното или пък това дъно беше върхът на по-долното ниво?

Странното подобие на морал продължаваше да изпълва съзнанието му. Този свят беше и си оставаше Ад. А Ханс беше един от обитателите му. За добро или пък лошо. Местата все си оставаха същите без значение къде щеше да отиде. А това отлагане на безкрайността само бавеше развитието му.

Демоните скоро разбраха с кого си имат работа, но беше вече късно – Валак беше мъртъв, а Агарес ценеше своята глава. Трябваше да има решение на проблема.

Ханс се оказа отличен реформатор и направи доста промени в своето ново царство.

Демоните бяха учудени от това с какво проникновение той се отнасяше към решаването и на най-дребните проблеми.

Това продължи известно време. Веднъж стар и опитен демон на име Ксафан, чиято плочка известно време беше предпазвала Гейбриъл преди да бъде убита, го запита:

- Какъв ще станеш след това?

Ханс се затрудни да отговори на така поставения въпрос. Имаше нещо гнило в него – нещо неистинско според неговите разбирания.

- Но аз съм цар! – възкликна той.

- Технически погледнато – леко иронично му смигна демонът. – Това е напълно вярно в момента. Но кой си ти и накъде отиваш?

- Моралният избор е извънредно важен. Не титлата ти или богатството – продължи демонът на корупцията. – Тук в Ада почти всички демони са пропадали главно заради своите слабости. Не са вървели по своя истински път.

- Тоест аз трябва да намеря своя път? – тъжно се обърна към него Ханс.

- Не съвсем – подкрепи го демонът. – По-скоро трябва да се научиш да живееш по начин, съответстващ на твоя истински път. Само тогава ще получиш спасение, което и без друго може и никога, ама никога да не дойде – закиска се той в шепите си.

- Ще получиш своята справедливост само че по-късно – захихика демонът. – Не може да получиш всички блага наведнъж.

Дълбоко в себе си Ханс се сепна. Той се запита дали не грешеше за всичко досега. Нещата не бяха розови – нещо повече бяха кошмарни. Той разбра, че на адския престол кандидатите не се задържат твърде дълго – това при положение, че имаха стабилен гръб.

Ада беше странно и гадно място, предназначено за гадни и арогантни копелета, които не бяха постигнали нищо в живота си. А Ханс се беше издигнал до цар – дори и тук.

Агарес имаше пълен интерес да осуетява всеки опит за преврат без значение колко брутален и немислимо малко вероятен беше той. Това беше ключът и на неговото собствено оцеляване.

Първият херцог на Изтока знаеше добре как да бъде мил и умерен.

Всеки проблем на поданиците се разрешаваше мигновено и бюрокрацията беше сведена до минимум. Това даде известен тласък на живота в подземното царство.

Той добре знаеше, че рано или късно демоните ще започнат да се поглъщат един друг и накрая, когато останеха само те, подземното царство ще приключи. Затова не бързаше да раздава безразборни и необмислени наказания. Не можеше да пипа току-така с лека ръка, защото в противен случай режеше своя собствен клон и щеше също да потъне.

Дяволите се прекланяха пред мъдростта на Ханс е невероятното му умение да вниква в същността на проблемите – това беше рядък дар, който заслужаваше уважение дори тук в Ада.

Към него идваха с най-различни изисквания – някои бяха твърде прости и обикновени, но други – твърде комплексни и изискваха много тънък усет.

Ханс разреши да преместят едни грешници от девети кръг на Ада в осми за добро поведение. Но там възникнаха спорове в коя яма да ги поставят. В този кръг имаше десет ями. Във третата бяха натъпкани всякакви грешници, търгували със свещени предмети. Там решиха да ги поставят.

Дяволите се възхитиха от това гъвкаво решение. Всеки ден Ханс показваше някоя нова страна на характера си, но всъщност сам копаеше гроба си.

Сближи се невероятно много с Агарес, който му стана нещо като втори баща и следеше отблизо за развитието му. От него Ханс придоби знания за древни езици, както и няколкото основни говорими диалекта в Ада. Твърде дълго време му отне да запомни демоничните символи на всички по-важни и основни демони, които сега бяха под негова власт.

Много трудно беше понякога въобще да се прецени къде да се сложат новите попълнения, тъй като някои бяха едва ли не за всичките девет кръга на Ада, което беше недопустимо.

С времето Ханс се научи как да претегля своите решения и да издава присъди на база на конкретния случай, а не въз основа на всички грехове на съответния нарушител, взети в съвкупност.

 

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА: КОНФЕДЕРАЦИЯТА

 

Този орган значително улесняваше управлението на планетата и оставяше в ръцете на Ом Гур Нал огромно количество власт. Толкова немислимо голяма, че беше чак страшно. Но някъде по средата на този въпросен съвет, обединяващ предишните управителни институции, имаше една независима фигура, която да следи за корупционни практики и прочие дивотии. Нямаше как да се избегне моментът с парите.

Това беше накарало и суверена да започне да използва Петото ниво на виртуална реалност именно за да осъществява някои скрити трансфери. Беше правилно и разумно. Нямаше как да се заобиколи този тип контрол, който бавно изцеждаше силите на Ом Гур Нал и го принуждаваше да се пази на три фронта – във виртуалната реалност, от доктор Гад ‘Ди Ен и не на последно място от самия служебно назначен есатон , който беше нещо като съдник за морала на всяко длъжностно лице, влизащо в състава на управителния съвет на Конфедерацията.Тук всичко беше в стил киберпънк. Абсолютни недоносчета на около двадесет-двадесет и пет години управляваха цялата ултра голяма агломерация. Те бяха завършили престижният тригодишен супер интензивен колежански курс по администрация на Академията в Ембодзан и говореха по три-четири езика. И дотам. Създаваха много повече проблеми отколкото разрешаваха. Доста кофти беше. Имаше достатъчно странни попадения по стените на Архисозон – основната административна сграда на новия супер град-държава.

Архисозон беше замисъл на Ом Гур Нал, който беше направо болен на тема киберпънк. Той искаше цялата шибана планета да живее в тази проклета реалност – за добро, или пък за лошо.

Всичко щеше да си дойде на мястото, но това щеше да отнеме доста време – имаше и още нещо.

Малцина можеха да приемат, че момчета и момичета без особен житейски, камо ли пък управленски опит, отговарят за живота на всички. Но Ом Гур Нал не даваше и дума да се издума по въпроса.

Това беше постепенно превърнато в дълбоко вкоренена управленска практика и хората малко по малко спряха да роптаят. Но все пак от време на време се намираше по някой недоволен, който просто да изкаже некомпетентното си мнение. В крайна сметка беше въпрос на вътрешно убеждение.

По стените на въпросната сграда имаше твърде странни изображения – някаква футуристична инквизиция и следи от арт творби, примесени с киберпънк елементи.

Интересното беше, че се наблюдаваха изрисувани крила на арханайци със странни елементи, наподобяващи емблемата на сектантите от сектата на Тараш Дук. Разбира се за смисъла им можеше само да се гадае – за някои едва забележими прилики също.

Съвещанията преминаваха в лежерна атмосфера в стил колежанска сбирка и някъде там идваше така наречената точка на пречупване. Толкова брутална похот трябваше да избие нанякъде. Нерядко се случваха и оргии между самите управляващи. Толкова нормално се възприемаше всичко, че никой не смяташе, че това е кой знае какъв проблем докато работата вървеше.

Основно изискване на Ом Гур Нал беше всички те да са сираци или да са взети направо от улицата. Така се гарантираше тяхната лоялност, която беше изключително важна за суверена. Той им прощаваше тези малки волности и те гледаха на него като на баща въпреки малката разлика във възрастта им.

Те имаха една поговорка – “От улицата взети, от Ом Гур Нал наети.”

Скръбта в душата им беше огромна и те живееха във вечна синя пролет. Толкова просто беше всичко това.

В далечното бъдеще много от децата въобще нямаха и възможност да имат родители, а чипирането на съзнанието им дооформяше характерите им.

След няколко години, прекарани в Архисозона, те имаха значителния шанс да станат съветници на Ом Гур Нал и оттам нататък зависеше от тях докъде ще стигнат. След определено време изчезваха беследно и техните места се заемаха от други наивници. И така до безкрай. Ом Гур Нал беше просто гений в това отношение.

 

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТА: ХИПОТЕЗА НА МАЙЛОВИЧ

 

Най-накрая решиха да проверят хипотезата на Фон Майлович и да се убедят в правотата му. Този смахнат сваляч може би щеше най-накрая да ги забие право в земята с дълбочината на проникновенията си.

Тази хипотеза показваше как някои изменения в хипоталамуса на мозъчната хора можеха да предизвикат едно доста рядко явление, известно като паралелна виртуална реалност. Тя се наблюдаваше само при особени индивиди, които можеха да контролират чрез въпросната част на мозъка си всички по-основни функции на основни органи на тялото си като сърце, стомах, бели и черни дробове и така нататък.

Тънкият революционен научен момент беше, че те нямаше нужда да изчистват съзнанието си преди да преминават от едно ниво виртуална реалност в друго. По друг начин казано дори и Ом Гур Нал нямаше как да е сигурен кой е надзъртал над незаконните му парични трансфери и други тъмни дела.

Дълбочината на тази хипотеза се състоеше между връзката на тези две явления. Малцина дори сред научните среди се осмелиха да дадат гласност за теоретичната възможност подобно нещо да се приложи където и да било.

Каубоя беше вкаран в глуха улица и изпадна в дълбока депресия. Отдаде се на алкохол и много жени. В изолирания му апартамент се търкаляха прекрасни полупразни и напълно празни вестерни бутилки от различни шейкове и прочие.

Твърде жалко беше подобен талант да пропадне.

Но Сер Мак Зон му подаде ръка и видя потенциала му. Така той стана част от екипа от блестящи лекари начело с Урсула фон дер Лан и Жак Ди Монс. Всеки допълваше слабостите на останалите – бяха толкова нахъсани да успеят и вещи в изкуството да търсят дори и под вола теле. Имаха да свършат ужасно много работа. И осъзнаваха, че искаха да живеят – тук и сега. Надъхани да бъдат на върха на света. Във вечна синя пролет.

Публична тайна беше, че употребата на кибер дрога не беше изрично забранена от устава стига само да водеше по повишаване на креативността на употребяващия я. Така почти четиридесет процента от управителния съвет се друсаха като коне. Това ги спасяваше да не пропаднат, но и отнемаше от човешката им същност.

Те нямаха реална представа как биха се справяли, ако просто мигновено и ненадейно бяха изхвърлени на улицата без никакво предупреждение. Живееха в своя измислен свят и даваха разпореждания за основните проблеми, касаещи населението.

Урсула фон дер Лан, произхождаше от много, ама много богат род и просто нейните родственици я дадоха да учи медицина вместо да си губи времето по цял ден. Тя отговаряше за секретарската работа и техническата документация и поста й беше много отговорен.

Жак Ди Монс също имаше аристократичен произход и разполагаше с много пари. Той имаше най-много патенти в целия екип, но те бяха доста хитро спирани от наглия Гад ‘Ди Ен.

Сер Мак Зон знаеше, че екипа, който беше създал, е действително правилният, но все пак имаше известни притеснения.

Техният ментор беше дори по-заинтересован и от тях да открие кои хора точно можеха да превключват съзнанието си по този странен и оригинален начин и дали тази “аномалия” беше вродена.

Някъде там той подозираше, че се крие тайна, неумолимо свързана с Ом Гур Нал и може би това щеше да даде ключът към верния отговор.

Докторът изпитваше особена симпатия към Фон Майлович, който дърпаше целия отбор напред и отбелязваше огромен откривателски напредък.

Сер Мак Зон знаеше, че един ден може да настъпи дори и по-голямо социално и расово равенство от така съществуващото в момента. Чакаше го с цялото си сърце. Подозираше обаче, че най-вероятно ще бъде убит от някой зложелател достатъчно рано преди да може да го види.

Някъде далеч напред той чертаеше нови хоризонти, които можеха да променят съдбите на хората. Искаше новото утро да бъде по-добро от предишното.

Фон Майлович беше сирак и страстен боец. Нетипично за неговата професия на доктор, той се боксираше умело и владееше също борба и джиу-джицу. Беше прекарал известно време в армията, където беше инструктор по ръкопашен бой. Това се случи естествено преди следването му в Академията, където го забеляза Сер Мак Зон.

Младежът беше завършил лицея Нал Рис Мун, където много неща му се бяха струпали на главата. Той имаше реалната възможност да покаже какво умее и да го направи добре.

Веднага стана асистент на своя ментор. Сер Мак Зон разбира се побърза да му разкаже за заклинанието на Саклин и му обясни, че трябва да се опитат да избягнат възможни проблеми от подобно естество.

- Значи той е загубил разсъдъка си, така ли? – невярващо се обърна към него Фон Майлович.

- Явно подобно нещо все пак се е случило – доста откровено му отговори Сер Мак Зон.

Нал Рис Мун беше извънредно строго охранявано място и приличаше по-скоро на военна база отколкото на болница.

Учещите тук бяха богоизбрани – или бяха с мощни протекции или имаха родители с много пари, а нерядко и двете.

Разговорът се водеше из един от добре изолираните коридори на Източния корпус на учебното заведение.

Фон Майлович тогава беше по-млад, с чисто лице и смели намерения да докаже колко добър лекар е.

Тук веднага засекретиха това и забраниха да се говори изобщо по този въпрос – поверително му прошепна неговият наставник. – Съветвам те и ти да направиш същото, иначе и двамата ще го отнесем – при това много здраво.

Той му подаде малък електронен бележник. Младежът огледа вече леко примитивната му форма и с почуда откри, че трябваше да мине през редица криптирани директории преди да се натъкне на истинската част от откритието на лудия гений. Ето какво пишеше:

“Аз Съм Джонатан Саклин, по-малък брат на Джонатан Хернс. Ние двамата с него сме еднояйчни близнаци и имаме емоционална и ментална връзка, характерна за тези случаи. Както добре знаем понякога близнаците могат да четат своите мисли. Но да не се отплесвам. Бях доста неприятно изненадан от бруталното си откритие. Някои по-чувствителни личности като нас бяха способни да превключват съзнанието си при преминаване от едно ниво в друго, но се оказа, че в това се крие смъртна опасност. Някъде дълбоко в своите очи аз загубих самоуважение, разбирайки какво всъщност се случва при така изпълняваната процедура. Проумях своята прокоба да бъда лош вестител. Проблемът е, че съзнанието се раздвоява, разстроява, и разчетворява и рано или късно се губи окончателно. Да, правилно чухте – губи се! Завинаги и безвъзвратно! Но това не е най-лошото – лесно може да загубите и своята идентичност. Усещам, че скоро това също ще ми се случи и дори започвам да имам бели петна в паметта си докато пиша това. Предайте на моя брат Джонатан, че го обичан, ако не го видя никога повече. Това ми стига. Какъв научен пробив! Белязан с моята смърт…”

Фон Майлович се трогна от писмото и изпадна в депресия. Известно време загуби всякакво желание да се вижда с всички и дори Сер Мак Зон го беше позабравил. Оттогава той започна упорито да работи по своята хипотеза и да разработва хилядите варианти, който да предотвратят така нареченото разпадане на съзнанието във виртуална среда. Искаше да направи епохално разкритие, но, уви, за жалост, не му бяха останали вече сили. Доста по-късно се натъкна на нещо, което много му помогна и реши съдбата му по-късно. И Фон Майлович беше страшно благодарен.

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА: АРЧИБАЛД ПЕОС

 

Пеосовите интегрални схеми бяха добър начин да се направи крачка напред в науката. Те определено даваха големи и широки възможности, но криеха и определен проблем – напрежението в мозъчната кора можеше да ги накара да прегреят и да се стопят в мозъците на своите притежатели, а това би било крайно неприятно. Това се случваше обикновено с дилетанти, които си нямаха ни най-малка представа от виртуална реалност.

Разбира се мозъчно надарени хора като братята Хернс можеха да се справят и без никакви интегрални схеми или чипове в главата си, тъй като дори простата програма.

Едно от основните изисквания беше коефициента на интелигентност да бъде не по-нисък от сто и двадесет за вход на първо ниво на виртуалната реалност, сто и четиридесет – за второ ниво, сто и шестдесет – за трето ниво, сто и осемдесет – за четвърто и поне двеста за пето ниво, за което се изискваше и специално разрешение от самия Ом Гур Нал.

Естествено братята Хернс бяха къде-къде по-надарени от това – тяхното IQ варираше около триста и двадесет. Дори много учени не вярваха, че те бяха с толкова развити мозъци.

Дори се говореше, че IQ-то на по-малкия брат гони триста и петдесет.

Като се имаше предвид киберпънк атмосферата, в която се развиваха това си беше направо огромно постижение.

Мнозинството от изследователи лелееше да види реалния живот и да се потопи дълбоко в тази реалност. Искаше да види какво има от другата страна, но не можеше.

Арчибалд Пеос забогатя невероятно много от своето откритие и се почувства на седмото небе от това колко важен стана всъщност.

Той беше син на беден фермер, който не беше имал средства да изучи дете с дарованията му.

Но една вечер попадна на незнаен благодетел. Странен мъж влезе и поиска да се види с баща му в семейната им ферма. Бяха повече от благодарни, че такъв височайши посетител ги е удостоил със скъпоценното си внимание. И дори се е осмелил да влезе в място като това.

Веднага му предложиха да седне. Той се прокашля и впери поглед в Пеос Ки Сор – така се казваше баща му.

- Господине, макар че наистина уважавам Вашите убеждения, Вие не сте в състояние да осигурите на това момче сносно бъдеще камо ли да му отворите пътя нагоре – и той погледна неопределено в единия мрачен ъгъл на тяхната къща.

Фермерът мълчеше доста мрачно.

- Нека бъдем честни, Вие просто не осъзнавате потенциала му. Той е предопределен от съдбата да извърши велики дела – настоя незнайният гост.

Фермерът се свъси още повече и по някаква причина не гледаше непознатия в очите. На челото му се появи странна бръчка на размисъл. Малко по-късно обаче очите им се срещнаха и той заяви:

- Няма да мръдне от тук. Ще стане фермер. И толкова. Това е неговата истинска съдба. При цялото ми уважение към Вас и ранга Ви, но Вие ме баламосвате с някакви глупости – отвърна той, опитвайки се да бъде любезен, съзнавайки, че онзи отсреща е много, ама много важен.

Тази вечер не бяха успели да приберат реколтата и се опитваха да се справят с проблема преди времето да се е влошило. Това беше така наречената втора реколта, защото първата не беше хванала достатъчно добре. Беше измръзнала и беше докарала доста ядове на мнозина. Фермерите се надпреварваха да получат малко повече добив от втората.

Така или иначе Пеос Ки Сор беше сред последните и се бореше за своето оцеляване. Но така или иначе, всеки имаше право на място на тази земя. Това беше твърдо негово вярване.

- Вижте, колко точно смятате да държите момчето си тук? – странникът погледна за втори път неугледното място. – Чувал дори, че фермерите готвят бунт или нещо такова.

- Господине, Вие никога няма да разберете чувствата на един от нас. Ние зависим от природата. И ако тя ни е осъдила на смърт – така да бъде! – нервно почука с пръстите по масата Пеос Ки Сор.

- Защо се инатите така? – леко нетърпеливо го запита чужденецът. – От Вас не се иска кой знае какво. Пък и честно казано Ви избавям от нуждата да го храните.

- Това е невъзможно. Ще Ви го преотстъпя, но трябва да получа нещичко в замяна – изплю камъчето онзи.

- Е, добре, какво точно искате? – не се стърпя странният гост.

- Ами десет хиляди електронни кредита – отсъди без да му мигне окото онзи.

Странникът направи бавно движение и бръкна в специално отделение на своя скафандър. След това от там в скафандъра на фермера преминаха няколко доста едри пачки. Лицето му си остана непроницаемо.

След края на транзакцията и двамата видимо се отпуснаха.

- Е, къде е той? – запита гостът, явно горящ от нетърпение да напусне това място.

- Ами тук наоколо сигурно – изпелтечи фермерът. – Играе си някъде.

- Арчи, Арчи, момчето ми – извиси глас той.

След малко се появи и самият Арчибалд. Такъв – какъвто си беше. Селянче със сини очи, напомнящи дълбоки езера. Искаше да каже нещо, но се спря. Загледа с любопитство тъмния силует на мъжа близо до баща си.

- Защо не излезем малко навън? – предложи Пеос. – Тук е малко потискащо.

- Ами защо не! – съгласи се непознатият.

Когато излязоха отпред, видяха красиви облаци над тучна зелена равнина, засята с елендоранс. Нивите се стелеха далеч напред – докъдето ти стигаше погледа. Всеки парцел беше грижливо номериран и поддържан от гордия собственик – господин Пеос. За първата реколта той понякога имаше нужда от многобройни помощници, на които плащаше от собствения си джоб. И не винаги разходите оправдаваха приходите.

- Имам много дългове – измънка мъжът, когато момчето отиде малко настрана и се заигра с някаква греда. – Кредиторите ми дишат във врата.

- Разбирам – беше краткият отговор на непознатия. – Но, нека Ви кажа едно, живи сте толкова години благодарение на мен.

Фермерът ахна. Спомни си странните думи на своя син, когато някой беше погасил ипотеката им преди няколко години.

- Значи Вие тайно сте ни помагали! – изуми се той.

- Точно така – съгласи се странният мъж. – Това момче ще стане може би най-великият технически гений на тази планета. А Вие ще сте свършили едно наистина добро дело.

Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха.

Фермерът остана още дълго време загледан след странния посетител, на когото дължеше толкова много. Дълбоко в себе си той усещаше, че скоро едва ли щеше да види малкия си син, а може би и никога повече нямаше да чуе звънкия му смях в двора на фермата.

Беше унесен в мисли. Когато вдигна погледа си, непознатият вече беше изчезнал.

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРА: ТАЙНСТВЕНИЯТ ВРАГ

 

Хипотезата на Фон Майлович изглеждаше революционно откритие, но имаше много други, които не бяха съгласни с неговите разбирания.

Като се наспаха добре, се върнаха отново в лабораторията.

- Та, Вие, казвате, драги, че всичко се крие в мозъка ни – повтори отново Жак Ди Монс. – Това е впечатляващо, наистина. Но се питам дали някой не е достигнал до това революционно откритие преди Вас.

- Вижте – започна каубоят Майлович, - ако погледнем реално повечето хора използват съществено малка част от своя мозък, нали така?

Ди Монс кимна в знак на съгласие.

- В този ред на мисли така наречената функционална асиметрия трябва да бъде изходната точка на нашите изследвания – въздъхна въодушевено Фон Майлович. – Знаете добре, че едното полукълбо на мозъка е доминиращото, но много по-важното нещо е, че някъде там се крие ключът към загадката.

Урсула фон дер Лан си водеше бележки най-старателно и беше съсредоточила цялото си внимание в остроумните умозаключения на своя колега.

- Добре нека приемем, че всичко е точно така и сте прав. Тези хора са нещо като хамелеони сред нас – намеси се и доктор Сер Мак Зон. – Те могат да се впишат във всякаква възможна среда и да говорят на всякакви теми, но дълбоко в себе си са убедени, че някъде там те ще успеят да проникнат навсякъде. Те са онези, които истински могат да превключват своето съзнание на различни нива без да се налага никаква предварителна процедура по пречистване.

- Да – беше отговорът на каубоя. – Точно това е в основата на моята хипотеза. И като цяло дори смятам, че някои от тях са способни дори и на много повече.

- Въпросът е само как да ги открием? – включи се в разговора и Урсула. – Някъде там те живеят и умират в плен на своите радости и скърби, жадуват освобождение всеки ден, но то така и не идва за повечето от тях.

- Мозъкът функционира странно, но може би те са хора с чисто съзнание – добави и Фон Майлович. – Те са така наречените търсачи. Няма да спрат пред нищо в желанието си да стигнат до истината.

Тримата дружно се засмяха. Фон Майлович отиде до единия ъгъл на лабораторията и погледна нещо в записките на Саклин.

- Не мога само да разбера защо Саклин си е сменил името, след като са били братя – замислено поглади той главата си. – Сигурен съм, че това ще има реално значение при положение, че искаме да разрешим загадката възможно най-скоро. Иначе може да стане опасно.

- Струва ми се, че Саклин е искал и да скрие още нещо – промълви замислено Жак Ди Монс. – Той е имал и някаква друга идея. Но каква? Толкова години никой дори не е подозирал, че двамата са родни братя и сега това.

Сер Мак Зон наблюдаваше взаимодействията между двамата и слушаше най-внимателно техните опасения. Може би бяха прави, а може би - не. Но в дъното на своята душа той знаеше добре – не можеше да работи с догадки.

Той знаеше и че има втора част от записа, но все още не можеше да се довери и да я предостави на своя подопечен.

Останалата част от съобщението гласеше горе-долу следното:

“Усещам, че умирам, но основната причина за моята смърт може да е доста по-банална. Вътре в мозъка ми се случва нещо. Криех заболяването си през всички тези години. Скоро реших да си тествам нивото на интелигентност и разбрах, че е преминало психологическата граница от четиристотин. Но аз бях на петото ниво на виртуална реалност без дори да знам какво се случва. Там видях най-страшните си кошмари – съзрях собственото си раздвоено аз, което се разпадна и душата ми нямаше къде да отиде. Натъкнах се на още един гол човек, който се изуми защо съм там и аз му казах, че ми е враг. Може и да ме е разбрал погрешно. Знам, че звуча все по-объркано. Смятам да приключа.”

Урсула фон дер Лан се изкашля в малката си шепа:

- Извинете, че Ви прекъсвам.

Сер Мак Зон се сепна и й сподели, че може би това ще е решението на загадката.

Двамата прослушаха записа отново, докато Фон Майлович и Жак Ди Монс правеха един симулиран тест на мозъчната кора на един мозък, който бяха получили от една от многобройните жертви на тайнствения убиец.

- Струва си да се провери – каза тя.

- Екстравагантно, но все пак вярно – промълви и Жак Ди Монс, чувайки записа. – Доста забавна история.

Някъде там Фон Майлович проверяваше отново хипотезата си.

- Мисля, че е нужна малка корекция – каза той. – Без нея целият ми труд отива на вятъра.

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТА: ПСИХОПАТ

 

Вътрешността на съзнанието определя много неща – едно от тях е какъв е човек отвътре. Някои са като гнила себурнагска ябълка и дори сърцевината им не прилича на нищо. Важно беше да се отбележи, че липсата на съзнание не беше определяща в случая. Мнозина имаха психика на сериен убиец или дори на психопат, но малцина имаха силата да бъдат такива или по-точно да живеят подобен живот. Всеки знаеше, че имаше психопати, които не искаха да си тръгнат, а също и такива които имитираха отлично чувство за емпатия. Това го пишеше във всеки средностатистически учебник по патоанатомия. Въобще трудно беше да ги опознаеш, но когато веднъж някой го направеше виждаше просто, че техния път не води доникъде. Мисълта за това беше плашеща.

Изключително страшното беше, че в отвъдния живот за тях беше отредена страшна присъда, която рано или късно щеше да се изпълни, а те само забавяха нейното изпълнение. Лъжеха самите себе си, което беше жалко. Но това беше единственият им шанс да “живеят”, който щеше да се изкупи малко по малко във вечността.

В дълбочината на чувствата мнозина някак неглижираха реалността. Животът им се състоеше от кратки десетина-петнадесет годишни периоди, в които те “живееха”, имитирайки емпатия. Ом Гур Нал също беше един от тях. Ом Гур Нал беше на тридесет и пет години и както добре знаем беше на власт от около пет. Това не беше никак малко, но той прекрасно знаеше нещо страшно интересно.

Преди да бъде коронясан за върховен повелител от своите блюдолизци от така наречената Зегандарианска конфедерация, при него се приближи един страшно симпатичен младеж и му заговори любезно:

- Бъдещ върховни повелителю, имам честта да бъда близо до височайшата Ви особа, която е толкова вълнуваща. Каква е тайната Ви?

Ом Гур Нал се направи, че не го чува. Нямаше време да се разправя с разни лекета, които нямаха грам самоуважение – това беше непростимо и дори противно. Но от друга страна трябваше да поддържа “маската” си пред останалите.

- Ще покажа на всички тези хора, които са готови и са дошли да ме видят, че аз съм изключително достъпна личност. Не смятам да лишавам никого от присъстващите от моята аура и искам да им дам своята милостива благодат. На тази церемония хората се нуждаят от това да започнат нов живот!

Човечецът прехапа устни, щом чу отговора на бъдещия суверен, но го направи толкова незабелязано, че беше почти невъзможно дори и Ом Гур Нал да го забележи.

- За щастие около тях нямаше много хора, които да чуят прелюбопитния разговор.

Толкова много очакващи лица бяха вторачени в церемонията – възкачваше се нов върховен владетел. Никой досега не беше управлявал, държейки пълната власт в ръцете си, освен, естествено, стария Ом Гур Нал.

Футуристичната атмосфера беше уникална. Жителите на полиса бяха излезли от своите домове, изпълнени с надежда – желаеха да видят отново красивото пурпурно розово небе над своя град и да изпитат онова далечно чувство за идваща синя пролет.

Бяха построени ерзониантови рингови кули, които се характеризираха със свръхмодерна визия, тъй като метрото на града минаваше през тях. То се движеше на антигравитационна плазмена възглавница и можеше да развие над три хиляди километра в час – по този начин стигането от точка А до точка Б не отнемаше повече от няколко секунди.

Мащабни реконструкции имаше и на мястото на старата рафинерия на улица “Маеркс”. Ом Гур Нал беше обещал огромни блага на наивните глупаци, които вярваха в измислени светове.

Те искаха да вярват, че това не е пътят към бездната, но върховният предводител знаеше, че е.

Осигурил беше и огромни свръх скоростни магистрали в полиса и беше построил впечатляващи зикурати, на които беше назначил религиозни функции с цел да има свобода на вероизповеданията.

Хората не пасяха трева и ясно виждаха кое какво е. Всеки период от живота си отминаваше по реда си. Разбира се страшният съд чукаше на вратата и мнозина щяха да усетят това.

Ом Гур Нал усещаше какво се случва, но хората бяха дошли за истинско зрелище – те не искаха глупости, а един съвършен образ на победител и визионер, способен да обедини под властта си цялата планета. Това можеше да стопли сърцата им.

Заплатите на работниците от рафинерията бяха вдигнати с цели петдесет процента и смените бяха направени без извънредно работно време. Бяха взети и сериозни мерки срещу злоупотреби.

Името на рафинерията не беше променяно в памет на многобройните жертви, дадени през предишната война.

Масивните куполи от кевларит бяха нещо, което не можеше да не грабне окото. Футуристичните четанови кули с неоново-ирениево примамваха работещите да се качат и да опитат от магията на този индустриален шедьовър. Имаше толкова много усмихнати хора в онзи ден на инагурацията . Майки с деца се смееха и искаха да видят върховния лидер.

Слънцето припичаше лениво и носеше в себе си едновременно жежка напрегнатост и романтика, но и своего рода предсказание, че тази идилия няма да продължи твърде дълго време.

Ом Гур Нал беше достатъчно далновиден да улови настроените на тълпата, която щеше да го въздигне на власт и да го остави да прави, каквото си пожелае. Този ден определено щеше да се запомни – за добро или пък за лошо.

- Елате да чуете какво има да ни каже Негово Превъзходителство – изрече една от близко стоящите жени. – Той говори толкова добре и толкова умни са думите му. Той ще е нашата нова надежда. И гарант за нашето славно бъдеще!

Тълпата беше полудяла и изпаднала в еуфория – беше странно да гледаш всички тези вдигнати нагоре ръце в неизбежданата позиция да се докоснат до чудото на абсолютната власт. Беше като наркотик за онези, които бяха видели твърде много лета, но усещаха със сърцето си, че краят на живота им наближава.

- Моля ви, нека само да видя мантията му. Този пурпурен цвят. Прилича на нещо като огромно алено цвете – произнесе младеж, яростно размахващ ръцете си във въздуха. – Нека само се приближа до него поне малко. Какви са тези шантави мерки за сигурност. Та това си е чиста лудост! Не може така! И ние сме жители на този полис! Нека го видим! Поне за малко!

Синкаво-зелените светлини, излъчвани наоколо се хвърляха по лицата на присъстващите, които мълвяха думи в транс. Беше истинска лудница! Истински пир на суетата, но и на властта! Простосмъртните бяха наобиколили един бог! Един истински властелин на вселената!

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Шано – на езика на улицата означава “да действаш самостоятелно”.

* Ориакс - шеф на къщата на първенците : демон, който командва 30 легиона.

* Пеймон : цар на ада, капитанът на церемонии; урежда 200 легиони.

* Верин : Демон на нетърпението.

* Набериус : демон в кохорта от 29 легиона, маркиз на ада.

* Есатон – съдник за морала и върховен арбитър при разрешаване на всякакви въпроси, свързани със справедливостта.

* Архисозон – специална четирикамерна сграда, в която управлението се осъществява по начин че всички власти си взаимодействат помежду си, без да си пречат. Четирите власти, съществуващи на планетата Зегандария, са законодателна, изпълнителна, съдебна и морална.

* Хипоталамус - структура в мозъка – висш център на вегетативната нервна система.

* Инагурация – официална процедура по въвеждане на дадено лице в длъжност.