(или как събира Любовта)

    Нарекох дъщеря си Жидо - исках името й да носи по малко както от мен, така и от моя мил Дидо. Сърцето ми се свиваше, защото след шест месеца трябваше да се върна при него. Това, разбира се, беше жадуван миг, но как можех да оставя моята малка вещичка? Е, щях да му мисля, когато дойдеше времето за това.
    Жидо беше голяма чаровница. Тя беше наследила веселия нрав на рождената си майка, но също така имаше големи заложби, които се подсилваха от магическата раковина на делфинчето. От мен се очакваше само да я насочвам правилно и да я предупреждавам за опасностите, които дебнеха на всяка следваща стъпка по пътя към вещерството.
    Един следобед Жидо се беше свила в мен и спеше дълбоко. Погалих раковината на вратлето й и едва тогава се замислих за нея. Делфините са знаели какво ми предстои. Ето защо Дидо плачеше така последната сутрин. За да не ме тревожи, той беше замаскирал мислите, които го измъчваха. Изпусна се само, когато спомена готовността си да се лиши от царствения си плавник, за да бъдем заедно, но аз го разбрах малко късно. Той си е мислел, че когато намеря момиченцето, ще забравя за него.
    Докато се разкъсвах от чувствата си към тези толкова скъпи за мен същества, аз не бях забелязала любимата ми помощница Грета. Тя търпеливо чакаше отстрани и не смееше да ме обезпокои дори с мисъл.
    - Ела, Грета, не се тревожи. Време е малката палавница да става и да я нахраниш.
    - Ваше Вещерство, позволете да ви кажа нещо много важно. Под Голямото Дърво Ви очаква някой, който много държи да Ви види. Простете, но ...
    От объркването, което цареше в мислите й, не можех да разбера нищо. Погалих я по сведената глава и й наредих да отиде да приготви закуската на току-що събудилата се Жидо. Хванах моята дъщеричка за ръка и двете се отправихме към дървото. Малкото създание усещаше по-добре от мен какво предстоеше и уверено заприпка натам. Когато стигнахме, ахнах в захлас. Там стоеше Онзи господин, който за първи път ми подаде ръка, за да подпомогне приемането ми във Вещерското общество - моят мил Дидо, в човешки облик. До него стоеше малко момченце, облечено досущ като него и със същия сив каскет, леко килнат настрани. Малчуганът и Жидо се хванаха за ръце и затанцуваха в кръг. Моят любим ме прегърна и, когато ръцете ми се озоваха на гърба му, усетих, че царственият му плавник липсваше. Нямаше нужда дори да чета мислите му - моят Дидо беше избрал да дойде при мен, в обикновената ни колиба, оставяйки своето пребогато царство. Малкото делфинче пък беше избрало Жидо пред подводните градини. Така, ние заживяхме четиримата. Аз и Жидо оставяхме своите някогашни делфини само, когато трябваше да присъстваме на тайнствените вещерски церемонии.
    Днес, сто години по-късно, аз все още не мога да ви кажа дали на всяка вещица от висш ранг се пада по един царствен делфин, но съм убедена, че Любовта е най-великата магия, която дори тайни сенки, като самодивите, не могат да развалят.