(или как събира Любовта)
Нарекох дъщеря си Жидо - исках името й да носи по малко както от мен, така и от моя мил Дидо. Сърцето ми се свиваше, защото след шест месеца трябваше да се върна при него. Това, разбира се, беше жадуван миг, но как можех да оставя моята малка вещичка? Е, щях да му мисля, когато дойдеше времето за това.
Жидо беше голяма чаровница. Тя беше наследила веселия нрав на рождената си майка, но също така имаше големи заложби, които се подсилваха от магическата раковина на делфинчето. От мен се очакваше само да я насочвам правилно и да я предупреждавам за опасностите, които дебнеха на всяка следваща стъпка по пътя към вещерството.
Един следобед Жидо се беше свила в мен и спеше дълбоко. Погалих раковината на вратлето й и едва тогава се замислих за нея. Делфините са знаели какво ми предстои. Ето защо Дидо плачеше така последната сутрин. За да не ме тревожи, той беше замаскирал мислите, които го измъчваха. Изпусна се само, когато спомена готовността си да се лиши от царстве ...