Дива ябълка - 7
8.
– С еднопосочен билет ли каза? – направи се на ударен Готвача. – Да, права си. Острани сигурно така изглежда. Как не се сетих? Не си дадох сметка, че по това време е трудно да тръгнеш сама. Добре, ето какво ще направим.
Щял да изпрати след час или най-късно два Рязания да я вземе и да я закара. Нека си стои вкъщи и никъде да не мърда. Ще ѝ се обадят по телефона. Да не говори с никого. Всичко ще бъде наред. Да не се притеснява. За нейно добро е.
– За мое какво? – ехидно се сопна Мария. Искаше да го дразни.
– За твое добро. Така се казва. Може и да не познавам доброто, но поне зная как изглежда.
Това комплимент ли беше?
Мария видя как автомобилът на Готвача бързо обърна и гумите изсвистяха по мокрия асфалт.
Готвача бързаше. Мария също. Схвана нещата. Грабна белия плик и изтича до къщата. Събра, каквото беше необхдимо, напъха документите в чанта и... Може би трябваше да остави бележка.
Трябваше ли?
На кого?
Неуместна идея. Знаеше, че скоро ще дойдат за нея. По-бързо!
Хукна през градината към портата и изведнъж с периферното зрение съзря нещо. Нямаше да го забележи, защото мислите ѝ бяха вече другаде, но...
Дивата ябълка. Колкото и тежка да беше мъглата, колкото и да не се виждаше нищо наоколо, все пак тези две ябълки, зрели, червени, една до друга – те се виждаха отдалеч.
А сега ги нямаше.
Остави багажа и изтича до дървото. Бяха паднали – като отсечени, така, както си висяха допреди малко. Една до друга. Взе едната, после другата. Обърса ги и ги сложи в чантата. После се обърна към ствола на дивата ябълка. Прегърна го. Каза:
– Ако се върна, заради теб ще е! Благорадя ти, дивачке. Разбирам от намеци. И ти се пази!
И се затича по шосето. На около километър разстояние от тях имаше пиаца за таксита. Докато потичваше и се оглеждаше тревожно, се досети, че мобилният ѝ телефон вече няма за какво да служи. Освен за проследяване. Извади батерията и я хвърли вляво от пътя. Апаратът – в канавката. И продължи напред.
Готвача каза, че Рязания ще дойде до час-два. Толкова им трябваше, за да свършат работата с баща ѝ. И когато Рязания пристигне след това, ще я търси. Навсякъде. Няма да я закара в Пазарджик. Ще я върне в ресторанта – където според тях ѝ беше мястото.
Настръхна. Щяха да я убият без да им мигне окото. Ускори крачките.
На пиацата имаше само едно такси. Приближи се. Задрямал шофьор на около шейсет години беше положил бялата си глава на кормилото и чакаше клиенти – очевидно без надежда. Други таксита нямаше.
Почука на стъклото. Той се стъписа. Подскочи смешно и удари главата си в тавана на автомобила.
Мария влезе и съобщи от задната седалка, че иска да отиде до летището на големия бял град.
– Ха-ха! Чак дотам ли? По това време?
– Да, господине. Моля, по-бързо.
Старецът се прозя и бавно рече:
– До там са шейсет километра. Знаеш ли колко пари са това? А, малката?
Сърцето ѝ се сви. Тези мутри навсякъде ли бяха? Нямаше ли как да избяга без да я разпознаят? Изкрещя истерично:
– Как ме нарекохте!? – посегна към дръжката да излезе.
Шофьорът се стресна.
– Обидих ви, млада госпожице. Моля да ме извините.
Обърна се с лице към нея. Клиентката му държеше ръчката и го гледаше тревожно, сякаш нещо лошо очакваше. Не се досети какво друго да каже, освен истината:
– Вися тук вече три часа и нямам клиенти. А вие ми съобщавате адрес и дестинация, която ще изхрани семейството ми за цял месец. И сте... млада. В моите очи – малка. Като внучката ми. Тя е на вашата възраст.
– Добре. – Дали да му вярва? Огледа се. Друга таксита нямаше. Трябваше да бърза. Изхриптя дрезгаво: – Тръгвайте тогава.
Беловласият поклати глава.
– Аз се извиних за обръщението, но пак ще ви кажа – до там ще ви струва много пари. Имате ли ги?
Тя извади от белия плик няколко банкноти и ги размаха. Шофьорът ги видя в обратното огледало и запали двигателя.
– Тогава ще побързам, млада госпожице. Още веднъж – позволете да ви се извиня.
Пусна парното и спря радиото.
Младото момиче отзад може би щеше да пожелае да поспи през тези трийсет-четирийсет минути до летището на големия град. За миг си помисли, че е виждал някъде това слабичко лице. После реши, че не си струва да си спомня. Каква хубава случка! Какъв прекрасен курс! Браво! Струваше си висенето на пиацата. Човек никога не знае кога ще го сполети щастието.
Стигнаха, разплатиха се и шофьорът изведнъж се досети къде е виждал това кльощаво момиче. Откъде иначе тя ще има толкова много пари? И защо бързаше? Не беше ли тя дъщерята на... Ама тя беше! Е, това обяснява всичко. Хора като тези могат да си позволят подобни разходи. Не е негова работа. По-добре е да се прави, че нищо не е видял и не е чул. Погледна банкнотите, преброи ги отново. И пусна радиото.
Малката не пожела разписка. Значи такъв курс това такси не е имало. Точка.
9.
Григор пътуваше към България. Мария – към Нидерландия.
Пътищата им в тази дълга вечер щяха да се разминат. Но това едва ли щеше да е задълго.
Защото бяха избрали правилна посока. Един към друг.
А дали ще се срещнат? Кога? И дали трябва да бъдат заедно в този коварен свят? Как ще се справят сами?
Това зависи само от тях. И ще е тяхна история.
Тази история свърши.
(Край)
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Върнах се пак. Понякога обичам да гледам филми, които вече съм гледала и всеки път откривам нещо пропуснато. По същия начин е сега.
-
Благодаря, di_t (Tаня).
-
Поздравления!
Четох с интерес!!! -
Благодаря, DPP (SMooth).
-
Ще си призная, че очаквах край, истински, завършен
В живота обаче съвсем няма окончателен край, освен смъртта, затова на този тип психологисъм, поне според мен, този развой му приляга.
Но пък не съм съгласна с казаното от Силвето, поне в частта за образа на майкта. Достатъчно много такива персонажи има и в литературата, и в киното, които са базирани на съвсем истински жени. Всъщност нормално е такова отхвърляне на реалността и то винаги толкова по-крайно, колкото по-крайна и неприемлива е реалността.
Морето и ябълката са фонът, без който не може.
Поздравления! -
И аз така мисля. Благодаря, Роси.
-
"Колкото и тежка да беше мъглата, колкото и да не се виждаше нищо наоколо, все пак тези две ябълки, зрели, червени, една до друга – те се виждаха отдалеч."
За мен всичко е събрано в тези думи! Поздравления! -
Нека да са трийсет. За фи зарядка, преди гласуването 🙂.
Зад пластовете видях още, но предпочетох да постъпя егоистично и да ги запазя за себе си. Поздрави и слънчев ден!☀️ -
Мислех да не коментирам коментарите - те са винаги желани, дори и критични. Никой досега не ме е анализирал така - както Силвия. Исках само да благодаря - и за добрите, и за смръщените думи. Ще пиша по-внимателно занапред. Ще се старая! - както беше в армията. Двайсет лицеви опори за начало. От сърце благодаря, Силве.
И на теб, ИнаКалина - благодаря, че разбра ябълката. И мен покрай нея. -
човешки живот, а пречка. Но от друга страна Григор, който е избягал от нейната грозна реалност, планирайки сносен живот, носи свое противоречие и така изграден, образът му остава сложен и драматичен. Както и на Мария. Два неразрешени случая. И две ябълки на себепознанието и истината. Радвам се, че така завърши, дано морето се заеме с мъртвите.
Впрочем, характера му ми стана любим, заради посланието на едно стихотворение: "Морето само живите обича" и според мен щеше да е хубаво да има накрая и две-три изречения, като съпоставки за финала и настроението.
Е, това е като цяло от мен. Благодаря за талантливото писане, Владимир. -
напълно. Може би има някаква важна подробност, която би унищожила всяко съмнение, че е така. Може би, освен бедността и алкохола, съществува друго важно от детството, юношеството, от отношението на родителите към нея, съпругът и т.н. Нещо убило я изначално, изкривявайки психиката до такава степен, че да не може да прояви, дори вроден най-прост майчински инстинкт. Възможно е да греша, разбира се, но като цялостно изображение, чрез нея видях уродливото в жената.
Григор го намирам за антипод на Готвача. Коренно различни, но в същото време свързани с героинята и с един общ белег - страх. Тези противоположности някъде в средата очаквах да се срещнат и да поемат отговорността от постъпките си. Плахото, все още лутащо се момче е събрало смелост да потърси Мария и от другата страна- готвача- застаряващия арогантен убиец, който въпреки че е започнал да се замисля за живота, слагайки на цинизма - поетичен заглушител, все още вярва, че ще си спаси кожата, унищожавайки не -
Мислех да коментирам с две изречения, но според мен, повестта и хубавото писане заслужава повече. Не съм добра в лит. критика, но смятам че някои дреболии са съществени, затова ще се опитам да изразя впечатленията си по-обстойно. В бункера на малкия град се случиха странни събития, които без съмнение оставиха белези в героите. Бункер, понеже цялата несправедливост стои някак далече от света, от закона, и сякаш без да го касае. Радвам се, че на финала инстинктите на момичето се събудиха и избяга без чужда помощ.
Видях как бесовете в готвача и в майката се изправиха като сенки в стена - не реални отражения, а изкривени от демоните, бродещи в тях. Образът на майката за мен беше трудно възприемчив. Краен. Твърде емоционално написан. И въпреки че съм наясно, че такива хора някъде съществуват, и въпреки че бях шокирана как постъпи с невръстното си дете, нещо в мен все оказваше съпротива, за да повярвам докрай. Парчето от пъзела не пасваше нап -
все пак пътят никога не свършва, важно е да търсиш правилния - и ябълката каза същото
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
