Добро и Зло

                                                            "Всички дела - и добри, и лоши

                                                              намират своето място в света"

                                                                             Вантала (китайски философ)

    Елина беше само на дванадесет, а вече беше разбрала, че смъртта е част от живота - наскоро бяха погребали майка й и баща й.
    Тези жизнени млади хора живееха в мир с всички. Затова, когато ги намериха бездиханни на двора, никой не можа да разбере какво се е случило. Само старата баячка Алексия се беше хванала за главата и мърмореше нещо неразбираемо под носа си. Селяните бяха толкова покъртени от станалото, че никой не й обърна внимание, докато тя не се изправи и не проговори.
    - Станалото е станало и връщане няма. Доброто не се харесва на злите сили, затова и ни ги отнеха. От днес аз ще взема Елина и ще я пазя като мое дете.
    Едва тогава всички се окопитиха и зашепнаха помежду си. Алексия беше добра жена. Малко странна, наистина, но нали нейната странност беше излекувала толкова народ. Защо пък да не се погрижи за сирачето? Баячката и без това беше сама и би било добре две самотни души да намерят спокойствие една с друга.
    Алексия не се обади цяла седмица - само викаше Елина на ядене и толкоз. Това беше добре дошло за момичето, защото смъртта на родителите й беше объркала малкия й свят, в който всички бяха безсмъртни и живееха в любов и разбирателство. Сега, когато основите на този свят бяха рухнали и реалността бавно се прокрадваше в крехкото детско съзнание, тя имаше нужда да остане сама със себе си.
    - Хайде, дечко, ела да хапнем, не бой се - сепна я един обяд Алекса.
    - Идвам, бабче - това беше първият път, когато Елина я нарече така и това прозвище им се хареса и на двете.
    - Слушай, малката, зная какво ти е на душицата. Аз също останах от малка сираче и бях толкова объркана колкото и ти. Леля ми ме приюти, но комат хляб и парче сирене на ден не пълнят празното място в сърцето...
    - Как? И твоите родители ли са умрели?
    - Хайде да се наядем, а после ще седнем под тополата. Тя ще ни даде сили, а аз ще ти разправям много работи.
     - Добре...
    Двете самотни души хапнаха само по няколко залъка, а очите им бяха отправени към хоризонта. Елина чевръсто разтреби масата и помете пода. После двете седнаха под тополата и Алекса започна своя разказ.
                                                          * * *
    Откак свят светува между нас бродят сенки, които ни насочват към злото и разрушението. От нас зависи дали ще им се дадем или ще запазим доброто в себе си. Лесно е да се каже, когато си губил достатъчно, но е трудно да се разбере, когато е за първи път.
    Селото, в което съм родена, е далеч от тук. Когато съм дошла на бял свят, майка ми е отвърнала лице от мен. Виждаш ли, момичето ми, нямам хрущял на носа и това ме прави страшна за хората? Ти си още дете, но можеш ли да си представиш какво е да бъдеш различна от другите? Можеш казваш, ама не е така. И дано никога не разбереш. Растях ден след ден и когото и да срещнех, ми се подиграваше или бягаше от мен. Един ден, когато се прибрах у дома, мама беше легнала в стаята и дишаше тежко. Изтичах да й помогна, а тя ме хвана за ръката и ми разказа страшната история.
    Тя била най-хубавата мома на селото. Много момци са я искали, но тя все не бързала. Една вечер, след седянка, момците провождали девойките до къщите им и когато стигнали до нашата, видели на двора черна котка. Ама не котка като котките, а колкото куче голяма. Очите й светели като въглени, а когато най-смелият юнак пристъпил към нея, тя се засмяла с човешки глас. Мама загубила съзнание, а малко след това ме понесла мен. Страшно й било, ама всеки път щом ме усещала, някак леко и ставало на сърцето. Родила ме, стреснала се от вида ми, ама нали е била майка, та ме заобичала.
    Разказа ми мама тази история и издъхна. Леля ме взе у тях, но не искаше да ме вижда и ме настани у плевника. Оставяше ми комат хляб и парче сирене всеки ден и само искаше да рина обора. Така заживяхме, без да се виждаме много много. Една нощ, тъкмо бях легнала на топлата слама, която беше моето меко ложе, когато чух някакъв шум. Надигнах се и що да видя - котката, за която мама ми разказа. Свих се в ъгъла, но котката не се засмя, а с човешки глас проговори.
    - Дъще, голям грях имам към тебе. За да не страдаш вече, ще те науча на тайни билета и магии. Ти ще решиш що да правиш с тях. Аз само ще ти дам знание.
    Така и стана. Нощ след нощ идваше при мен баща ми, овинникът, и на знание ме учеше. Овинник, детето ми, е дух, който пази житото на хората в плевниците, но и много обича да се съревновава с тях. Той беше надвил момците на селото по най-нечестния начин - създавайки нещастен живот. Затова и се чувстваше виновен пред мен и се грижеше по единствения възможен начин да поправи грешката си - като ме даряваше с непознати за хората сили. Беше минала година и той ми проговори за последен път.
    - Време е, дъще. Тръгни на запад. Денем ще спиш, а нощем сетулки ще те водят, докато не стигнеш до селото, където никой няма да се подиграе с теб, заради силата, която научи. Ти реши какво ще правиш там - ще ги умориш ли, ще ги лекуваш ли. Твоя воля. Аз бях до тук.
    Тръгнах аз и направих каквото ми беше заръчано. Тук, в наше село, имаше чума. Баш на време пристигнах. Заселих се в тази запустяла къща и запретнах ръкави да варя отварите, на които ме научи баща ми. Тичах от къща на къща и давах от моите билета. Много хора изтръгнах от ноктите на смъртта. Така хората не видяха в мен грозно лице, а спасение и оттогава все до мен се допитват, ако болест ги повали или зла сила ги нападне. От всички най-заобичах майка ти и баща ти, заради благия им нрав и готовност да помагат на всички. Аз бабувах на майка ти, когато ти се роди. Те пък, Бог покой да им даде, не минаваше ден, в който да не дойдат и да ме питат как съм и нужна ли ми е помощ. Колко пъти майка ти ми е изпълнявала заръки, а веднъж не попита как се прави това, какво е онова. Баща ти колко дърва ми е нацепил - ще имаме и за тази зима. Ех...
    Една нощ, наскоро, сънувах сън. Самата смърт, с косата,  ми се яви и каза, че е време да дам дан за своята намеса там, където не е била нужна. На сутринта намериха майка ти и баща ти мъртви. Най-праведните, най-чистите станаха жертва на силата ми. Не ме мрази, дъще, ако можех, тутакси на тяхно място бих отишла.
                                                          * * *
    Елина гледаше в Алексия с невиждащи очи. Как закипя кръвта й, как забушуваха мисли в главата й. Стана и тръгна нанякъде. Прибра се едва след три дни и прегърна старата баячка. Детето беше разбрало разказа на тази мъдра жена.

26.06.2009 г.