Георги Карагеоргиев беше кмет най-малко от десет години. И това не дразнеше никого, още повече, защото на никой друг не му се занимаваше с проблемите и ежедневните конфликти, които изникваха в Папаз дере. И така, къде от незаинтересованост, къде от калпазанлък, никой не виждаше другата страна на монетата. Буквално да си кмет на Папаз дере, означаваше да разполагаш с безконечна власт и с толкова много пари за стандарта на живот, че дори емирът на Дубай би завидял на апетитната длъжност – максимум облаги, минимум отговорност. А проблемите в двеста процента от случаите или биваха забравяни и потулвани, или просто се разрешаваха от само себе си. Както казваше отец Иларион – „Кмет да си на днешно време и икони ти не требват”. А за тези десет години кметът Карагеоргиев беше отишъл на църква само 3 пъти. Първия да осветят новата църква на селото, втория и третия като трябваше да агитира отчетата да гласуват за него. Никак безизвестната религия Деморален финансизъм имаше своя словоохотлив пророк в Папаз дере – кметът.

- Стойке, кафето, пепелник и малка количка, а ако няма – пепси! – това беше първата реплика всяка сутрин, отправена от кмета към секретарката цели десет години. Не се променяше нито словоредът, нито интонацията, нито съдържанието ù. Кафето, колата и цигарата бяха сутрешната закуска – онези нула цяло и еди колко си калории пушек, които избистряха кметското финансово съзнание. – И искам днес отчетите за нотариалните актове на онея хамавите пенсионери... Мама им дърта, докога ще ме занимават с тъпите си имоти. Човек от тях не може да си дремне на бюрото.

- Добре, господин кмет! Ааа, кмете, преди малко си тръгна Иван Драгнев. Искаше...

- На секундата искам да му се обадиш и до десет минути да е ми е цъфнал в кабинета.

- Той каз...

- Какво е казал, ще го каже и на мене, бързо, Стойке, телефонът да е на ухото ти, без думички и възражения.

- Добре, кмете!

Карагеоргиев влезе в обширния си, но в същото време претъкан от всевъзможни боклуци кабинет и седна на дебелото и лъскаво кресло, подарък от общински съветник за „добро изпълнение” на водената партийна политика. Отвори по западен манталитет, както е виждал по филмите (особено в „Далас”), последното чекмедже от бюрото си, извади една ючкюшелия бутилка и си наля два пръста в немитата от седмица чаша. Разбира се, тя нямаше нужда да се мие. При редовната консумация на високоалкохолната напитка (не беше със сигурност уиски, но не приличаше и на нищо, което да се продава по магазините) по чашата нямаше никакъв шанс да се завъдят микроби. Кметът премлясна просташки отпитата глътка и с едно през половин уста нещо средно между „Очень хорошо” и „Ашколсун” се поглади по брадичката, видимо двойна. На бюрото имаше поне четири камари със всевъзможни документи, които селският управник трябваше или да изпрати по инстанции или да завери, но във всеки случай тяхната съдба щеше да се сведе до увиване на някоя „подаръчна” бутилка. Ако и дядо Коледа употребяваше така писмата на децата, камината му нямаше да е нивга изгаснала. Да не говорим за нотариалните актове, които влезеха ли в графа „непоискани в седемдневен срок”, веднага ставаха красиво и подравнено изписана покривка, поемаща в себе си мазните петна от обедния шпеков салам, обилно количество трохи и варена селска лютеница. Лятото по тях често можеха да се открият и семки от диня, пъпеш или друг зарзават, като ако някой направеше неблагоразумието да се оплаче, че документът му е изцапан, то тогава със сигурност щеше да е нужно да бие онези четиридесет и пет километра до града. За съжаление напоследък на кмета му се налагаше да обръща истинско внимание на нотариалните актове и собствеността на земята, тъй като северите бяха направили куп разправии. И сега стари и млади се присещаха, че имат непотърсени имоти, от които кметът с благословията на земеделеца Сюлейман ефенди така умело използваха, за да добиват онази ценна суровина – парите. Дори еврофондовете не бяха пощадени от кметската ръка и всяка година кметската комисия установяваше „нито една” нередност само и само да приберат народното полагаемо. Църквата често си патеше, защото държеше здраво за своите имоти и Карагеоргиев не веднъж бе нахокван обстойно от устатия отец Стамен. Мрънкащото отче се пазареше като арабски търговец за размера на рентата и общинските помощи и плашеше наляво и надясно с анатеми, дяволи, та дори и с херувимчета с лъкове. Другите две големи усти на църквата, отец Пантелеймон и отец Иларион, пък бяха редовни посетители на кмета, особено през постите. И макар дядо Пимен да им беше забранил изрично да пият (сестра Ана също, но кой ли слушаше девойката), те жулеха от кметското питие всяка неделя след литургия. Освен това отец Иларион кусваше и предварително „Да не му се развалял гласът”. Иначе като кмета и те бяха твърде последователни в канона – „когато на тях им отърваше”. Така закон и религия заприличваха все повече на вълк в овча кожа, мамейки душите на хорицата от Папаз дере и после буквално одирайки  ги. Приказката за кмета, даскала и попа тука вървеше много лирично, само дето учителят Добри не се вписваше в картинката. Още повече, че бе тъст на българско момче, а и бе начетен човек. Заради тази му смиреност училището в Папаз дере не бе видяло през последните години нито една жълта стотинка. Заради кмета, заради лакомията, заради простащината...

Иван Драгнев влетя с такава сила в кабината на Карагеоргиев, че човек можеше да си помисли, че двамата ще изстрелват ракета от неизвестен космодрум някъде наблизо. Младият инженер бе видимо притеснен и по челото му бяха се образували няколко капки пот, най-вероятно от бързането. Формалният наместник на Картал махала видимо беше бягал около десетина минути, само и само да не закъснее. Знаеше, че ако не спазва заповедите на кмета, щеше да бъде пратен да чисти на кончетата в общинския обор. Не една или две звезди на селския управник бяха свършвали именно там.

- Де ходиш бе, сине майчин? Аз казах ли ти снощи да седиш тука и да ме чакаш, докато не дойда? А? Май казах! И ти какво направи? Тръгнал си нашият... Маймун акъллъ си ти, Драгнев! Трябва да подхвърля на Сварот, да ти намерят работа покрай вълкодавите. Хем си алергичен към козина, да се научиш на дисциплина...

- Аз бях тука още в седем и половина, шефе. И чаках час и нещо и като виждам, че няма да се появите...

- Твоя работа ли е да мислиш, бе момче? М? Твоя ли е? Ти обаче последно време почна много да ми се отваряш тука. Хляба в туй село аз го давам, не си ли го разбрал още?! Сега по работа, че нямам време да се занимавам с твоя гладък като писта мозък. Искам подробен доклад, написан с най-хубавия ти почерк, за това, дето се приказва от вчера, че дъщерята на оня вампир се е разхождала сутринта пеш от малкия лес горе, та чак до Картал махала. Искам също така да включиш и някой друго фалшиво обяснение на селяни, ако не съществуват като имена, още по-добре, че са чували през нощта странни шумове там. Ако се справиш добре, най-накрая ще може да ги изселим от Картал махала, да им бутнем къщичките и да си носим дръвца на воля. Сакскобургготски цяла Рила изнесе под носа на съдиите, ний тука с тебе няма да можем петдесет човека да изселим. Хехееей! Ти нали знаеш, че си умно момче. Сега отивай да пишеш. И максимум до днеска следобед да си ми донесъл черновата да я прегледам и после да я набереш на компютъра. Ама да не ми дойдеш докато сп... работя? Най-рано към три, като съм попривършил малко с работата. Ааааа, чакай бе, къде хукна? Да не си чувам думите извън тоз кабинет. Нали?! Айде бягай от тука...

Драгнев излезе със същата сила и замах, с които и бе влязъл преди малко. Момчето му беше мила службицата и търпеше карикатурата зад бюрото единствено заради нелошата заплата на наместник в Картал махала. Но със всеки изминал ден осъзнаваше, че да работиш за Карагеоргиев, означава двадесет и четири часа от денонощието седем дни в седмицата да си на негово разположение. И то не само по работа, но и по всевъзможни лични дела. Инженерчето се бе канил няколко пъти да напуска, но мазният кмет бе толкова чевръст с ласкавите думи и със заплахите, че момчето вече бе започнало да губи вяра в самия себе си и да продължава да работи, само за да може да помага на майка си.

Карагеоргиев тъкмо мислеше да сложи поредната купчина документи в контейнера, който чистачката всяка сутрин изпразваше и да сложи там възглавничката, когато досадното „Биииииииииииип” на интеркома разцепи въздуха и се чу гласа на Стойка:

- Кмете, бай Рангел – Балибашията искал да приказва нещо с тебе. Да го пусна ли?

- Да влиза.

- Ооо, бай Рангеле! Влизай, седни тука! Една ракия да почерпя ли? Думай кака Севда как е?

- Остай тез работи ся! Кажи моя натурален акт излезе ли? Хай, че онез ми са през ден на портата, няма ли да продаваш, няма ли да продаваш...

- И ти би тоз път до тука за нотариалния акт?

С фалшивата си любезност кметът успя за пореден път да убеди възрастния човек да изчака още седмица, понеже печатали нотариалните актове в града и се бавели. Като го изпращаше, излезе от стаята, като го потупваше по рамото:

- Няма страшно бай Рангеле! Ще дойдат. Айде със здраве! – и кметът трясна вратата на кабинета си. – Ах, само да му докопам земята, ще сънува натурални договорчета тоя пенсионер.

Този път без предупреждение през вратата влязоха трима души. И сякаш не бе достатъчната карикатурата зад бюрото, пред него застанаха още три, същински рисунки от Доньо Донев. Човек би си помислил, че природата нарочно рисуваше такива гротескни образи, но простоватия човек би възкликнал „Господ, хора събира!”. Това бяха небезизвестната тройка на Папаз дере, дето все плетяха някакви интриги – кардиналът, равинът и арменският поп. Първият беше висок слаб, спаружен, около петдесетте, със сива оредяла коса и носеше червените католически дрехи на кардинал. Равинът изглеждаше най-нормално от всички, поне на ръст. Лицето му обаче се открояваше с ненормално голям, орелски нос и дребни кръгли очички. Носеше типичната шапка и плитчици и приличаше на Робърт Карлаел в героя му от епоса Ерагон. Арменският поп пък бе нисък и дебел, приличен на бъчва за маслини, с дълга черно-сива брада, редки мустаци и сребърен кръст, окачен на врата му, който, ако не беше внушителното му тегло, сигурно би го съборил.

- Вий за какво бе, уважаеми?

- Ние за туй-онуй сме дошли! – зазвънтя дразнещият глас на кардинал Пиетро. (Той се казваше Петър, но по обясними причини държеше много да е Пиетро).

- Падре, не ми смотолевяй тез работи, ми кажи по каква работа сте...

- Виж сега, кмете – започна равинът – сега да ти кажем, че за рушвет сме дошли, няма да е на място, нали?

- Вий луди ли сте бе? Какъв рушвет, че и от мене ще искат? А вънка бързо!

- Аааа, тъъъъй не биииииваааааааа! – арменското отче имаше навика да изпява целия си говор с тънък и звънлив гласец – Ний знааааайм щоо си правииииил с онеееез парииииии!

- Не знам какво дрънкате! Вие подигравате ли ми се, бе?

- Слушай кмете – продължи отец Пиетро – ще ти кажа две думи – дъскорезница, евреин...

Кметът стоеше като гръмнат. Откъде тия тримата знаеха малката тайна на Карагеоргиев. Не можеше да повярва. Сега тези тримата имаха много голям коз срещу кмета и след кратко увещание им даде от касата по 5000 лв. за ремонт на храмовете. Знаеше също, че с евреин, арменец и католик не бива да си имаш работа поотделно, камо ли заедно. Рано или късно щяха да го изпеят. Идваше време, в което кметът щеше да си намери майстора.