31 may 2014, 12:37

Душа

  Prosa » Relatos
827 0 1
2 мин за четене

Луната се отразяваше отчетливо върху нежновълнистата повърхност на спокойното море.  Очертаната млечнобяла ивица върху стъклените води беше като мост,  чийто край не се вижда в далечината. Мост,  който те привлича с приказното си очарование и те кара да поемеш по него към тъмносинята бездна...
Фините песъчинки,  разпръснати хаотични по морския бряг,  проскърцваха между босите ми крака, поемайки успокоително тежестта им. Напрежението бавно отпускаше първо крайниците ми,  а след това и останалата част от тялото ми.
Седейки върху мокрия дънер,  галех с длани меката пясъчна повърхност,  която отдавна беше изгубила топлината си.
Нощният бриз разнасяше опияняващия аромат на море - онова съчетание между мирис на водорасли и сол,  което се пропива сякаш в плътта ти,  гали нежно всяка клетка на тялото ти и вътрешно те изпълва със завладяващо спокойствие.
Никога човек не може да бъде по-щастлив и освободен вътрешно освен в тия редки моменти на истинска хармония с природата,  когато тя става част от теб,  а ти парченце от нея...
Желанието за пълно сливане беше толкова силно, напираше в плътта ми и я караше да пулсира учестено. Тялото ми пареше,  а душата ми се потапяше в успокоителните лечебни води на хармонията,  които възвръщаха живителните ѝ сили.
Тялото ми също се  нуждаеше от облекчителен цяр,  който да го избави от сизифовските мъки, на които душата ми го подлагаше.
Платненият воал,  обгърнал плътта ми, започваше да я задушава.  Той се спусна като тежко бреме върху стария дънер...
Стъпалата ми потъваха в пясъка,  очертавайки пътя към морската шир... Всяка клетка в тялото ми бушуваше,  желаеше да се потопи в хармонията,  обгръщаща изцерително душата ми... А млечнобелият път,  очертан върху стъклената повърхност,  привличаше така магнетично,  сякаш бе оазис в безкрайната пустиня,  където единствено можеш да получиш приюта.
Стъпалата ми пареха и отдаваха от огнената си жар на отдавна изстинали пясъчен бряг,  но той не беше способен да погълне стаената им енергия. Тялото ми започваше да изгаря непоносимо, сякаш се бе превърнало в жертвения агнец, който избавя душата ми от страданието...

А белият мост привличаше съществото ми все повече, изглеждаше като единствена възможност за освобождение.
Ходилата ми -  едва докоснали бялата гладка повърхност на отразената луна,  започнаха да потъват в успокоителна наслада.  Не беше достатъчно обаче - цялото ми тяло закопня за изцеление,  забушува, започна да ме изгаря и колкото повече отлагах,  толкова по-непоносима ставаше мъката. Съзнанието ми се замъгляваше,  телесната болка го задушаваше. Пристъпвах навътре и навътре,  лечебни сили приютяваха тленното и преходното,  което толкова пъти се бе отричало от мене, което беше подлагало измъчената ми душа на такива страшни и нечовешки терзания... Но тя бе устояла,  разпокъсаната ù същност не се бе пречупила...
А то...  то я предаде - нея,  веднага...
Вървях все по-навътре по белия мост, тялото ми пламтеше,  търсеше успокоение,  а цената на това успокоение като че ли беше някъде в края на безкрайната бездна... Вечният покой на душата...
За един миг ярка светлина поглъща мрака... Преходното човешко тяло не устоява на напрежение и изригва, обгърнато в пламъци.
Пламъците разкъсват плътта,  прогарят я цялата и заличават завинаги опорочената ѝ същност...  Морският бриз повлича със себе си пепелта,  единствено останала, разпръсква я навсякъде и някъде в безкрая тя остава завинаги забравена...
А млечнобелият път стои все така омайно величествен,  отразен върху стъклената вълниста повърхност. Някъде навътре, безкрайно далече мъждука светлинка, пулсира дори... толкова малка,  но не незначителна... Сърцевината на истинската същност.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Виктория Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • Благодаря ти! Радвам се, че съм успяла да доставя удоволствие!

Selección del editor

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...