Луната се отразяваше отчетливо върху нежновълнистата повърхност на спокойното море. Очертаната млечнобяла ивица върху стъклените води беше като мост, чийто край не се вижда в далечината. Мост, който те привлича с приказното си очарование и те кара да поемеш по него към тъмносинята бездна...
Фините песъчинки, разпръснати хаотични по морския бряг, проскърцваха между босите ми крака, поемайки успокоително тежестта им. Напрежението бавно отпускаше първо крайниците ми, а след това и останалата част от тялото ми.
Седейки върху мокрия дънер, галех с длани меката пясъчна повърхност, която отдавна беше изгубила топлината си.
Нощният бриз разнасяше опияняващия аромат на море - онова съчетание между мирис на водорасли и сол, което се пропива сякаш в плътта ти, гали нежно всяка клетка на тялото ти и вътрешно те изпълва със завладяващо спокойствие.
Никога човек не може да бъде по-щастлив и освободен вътрешно освен в тия редки моменти на истинска хармония с природата, когато тя става част от теб, а ти парченце от нея...
Желанието за пълно сливане беше толкова силно, напираше в плътта ми и я караше да пулсира учестено. Тялото ми пареше, а душата ми се потапяше в успокоителните лечебни води на хармонията, които възвръщаха живителните ѝ сили.
Тялото ми също се нуждаеше от облекчителен цяр, който да го избави от сизифовските мъки, на които душата ми го подлагаше.
Платненият воал, обгърнал плътта ми, започваше да я задушава. Той се спусна като тежко бреме върху стария дънер...
Стъпалата ми потъваха в пясъка, очертавайки пътя към морската шир... Всяка клетка в тялото ми бушуваше, желаеше да се потопи в хармонията, обгръщаща изцерително душата ми... А млечнобелият път, очертан върху стъклената повърхност, привличаше така магнетично, сякаш бе оазис в безкрайната пустиня, където единствено можеш да получиш приюта.
Стъпалата ми пареха и отдаваха от огнената си жар на отдавна изстинали пясъчен бряг, но той не беше способен да погълне стаената им енергия. Тялото ми започваше да изгаря непоносимо, сякаш се бе превърнало в жертвения агнец, който избавя душата ми от страданието...
А белият мост привличаше съществото ми все повече, изглеждаше като единствена възможност за освобождение.
Ходилата ми - едва докоснали бялата гладка повърхност на отразената луна, започнаха да потъват в успокоителна наслада. Не беше достатъчно обаче - цялото ми тяло закопня за изцеление, забушува, започна да ме изгаря и колкото повече отлагах, толкова по-непоносима ставаше мъката. Съзнанието ми се замъгляваше, телесната болка го задушаваше. Пристъпвах навътре и навътре, лечебни сили приютяваха тленното и преходното, което толкова пъти се бе отричало от мене, което беше подлагало измъчената ми душа на такива страшни и нечовешки терзания... Но тя бе устояла, разпокъсаната ù същност не се бе пречупила...
А то... то я предаде - нея, веднага...
Вървях все по-навътре по белия мост, тялото ми пламтеше, търсеше успокоение, а цената на това успокоение като че ли беше някъде в края на безкрайната бездна... Вечният покой на душата...
За един миг ярка светлина поглъща мрака... Преходното човешко тяло не устоява на напрежение и изригва, обгърнато в пламъци.
Пламъците разкъсват плътта, прогарят я цялата и заличават завинаги опорочената ѝ същност... Морският бриз повлича със себе си пепелта, единствено останала, разпръсква я навсякъде и някъде в безкрая тя остава завинаги забравена...
А млечнобелият път стои все така омайно величествен, отразен върху стъклената вълниста повърхност. Някъде навътре, безкрайно далече мъждука светлинка, пулсира дори... толкова малка, но не незначителна... Сърцевината на истинската същност.
© Виктория Todos los derechos reservados