Луната се отразяваше отчетливо върху нежновълнистата повърхност на спокойното море.  Очертаната млечнобяла ивица върху стъклените води беше като мост,  чийто край не се вижда в далечината. Мост,  който те привлича с приказното си очарование и те кара да поемеш по него към тъмносинята бездна...
Фините песъчинки,  разпръснати хаотични по морския бряг,  проскърцваха между босите ми крака, поемайки успокоително тежестта им. Напрежението бавно отпускаше първо крайниците ми,  а след това и останалата част от тялото ми.
Седейки върху мокрия дънер,  галех с длани меката пясъчна повърхност,  която отдавна беше изгубила топлината си.
Нощният бриз разнасяше опияняващия аромат на море - онова съчетание между мирис на водорасли и сол,  което се пропива сякаш в плътта ти,  гали нежно всяка клетка на тялото ти и вътрешно те изпълва със завладяващо спокойствие.
Никога човек не може да бъде по-щастлив и освободен вътрешно освен в тия редки моменти на истинска хармония с природата,  когато тя става част от теб,  а ти парченце от нея...
Желанието за пълно сливане беше толкова силно, напираше в плътта ми и я караше да пулсира учестено. Тялото ми пареше,  а душата ми се потапяше в успокоителните лечебни води на хармонията,  които възвръщаха живителните ѝ сили.
Тялото ми също се  нуждаеше от облекчителен цяр,  който да го избави от сизифовските мъки, на които душата ми го подлагаше.
Платненият воал,  обгърнал плътта ми, започваше да я задушава.  Той се спусна като тежко бреме върху стария дънер...
Стъпалата ми потъваха в пясъка,  очертавайки пътя към морската шир... Всяка клетка в тялото ми бушуваше,  желаеше да се потопи в хармонията,  обгръщаща изцерително душата ми... А млечнобелият път,  очертан върху стъклената повърхност,  привличаше така магнетично,  сякаш бе оазис в безкрайната пустиня,  където единствено можеш да получиш приюта.
Стъпалата ми пареха и отдаваха от огнената си жар на отдавна изстинали пясъчен бряг,  но той не беше способен да погълне стаената им енергия. Тялото ми започваше да изгаря непоносимо, сякаш се бе превърнало в жертвения агнец, който избавя душата ми от страданието...

А белият мост привличаше съществото ми все повече, изглеждаше като единствена възможност за освобождение.
Ходилата ми -  едва докоснали бялата гладка повърхност на отразената луна,  започнаха да потъват в успокоителна наслада.  Не беше достатъчно обаче - цялото ми тяло закопня за изцеление,  забушува, започна да ме изгаря и колкото повече отлагах,  толкова по-непоносима ставаше мъката. Съзнанието ми се замъгляваше,  телесната болка го задушаваше. Пристъпвах навътре и навътре,  лечебни сили приютяваха тленното и преходното,  което толкова пъти се бе отричало от мене, което беше подлагало измъчената ми душа на такива страшни и нечовешки терзания... Но тя бе устояла,  разпокъсаната ù същност не се бе пречупила...
А то...  то я предаде - нея,  веднага...
Вървях все по-навътре по белия мост, тялото ми пламтеше,  търсеше успокоение,  а цената на това успокоение като че ли беше някъде в края на безкрайната бездна... Вечният покой на душата...
За един миг ярка светлина поглъща мрака... Преходното човешко тяло не устоява на напрежение и изригва, обгърнато в пламъци.
Пламъците разкъсват плътта,  прогарят я цялата и заличават завинаги опорочената ѝ същност...  Морският бриз повлича със себе си пепелта,  единствено останала, разпръсква я навсякъде и някъде в безкрая тя остава завинаги забравена...
А млечнобелият път стои все така омайно величествен,  отразен върху стъклената вълниста повърхност. Някъде навътре, безкрайно далече мъждука светлинка, пулсира дори... толкова малка,  но не незначителна... Сърцевината на истинската същност.